ЗА ХРЪТКАТА И СИНДЖИРА

Смъртен случай у съседите. Преживяват го тежко. Вопли, сълзи, рев. Но не им съчувствам.

Почина хрътката им, “домашната любимка”. Радваше се на изключително внимание и грижа. Имаше си колибка в двора. В студа й навличаха кожухче. Копанката й бе винаги пълна с храна от качествена кучешка марка. Поболееше ли се, викаха ветеринар.                

Красива и напета някога, тя изкара целия си живот завързана със синджир за колибката. Нито веднъж не я изведоха навън да я поразходят. А беше родена да тича на воля и да ловува. Навярно й се присънваше просторното поле  и потайния планински лес. Усетила потребност от любов, виеше от мъка. Непримирима, прегракваше от лай. Запушваха устата й с обилна храна. С годините хрътката ставаше все по-отпусната, ленива, безучастна. Накрая се прибра в колибката, отчаяна и примирена със съдбата си. Имаше всичко друго, но не и най-важното – свободата. Намери я в смъртта си.                     Затова не съчувствам на стопаните й.

Случва се и на хора да страдат от тиранична любов. Деца от родители, съпрузи един от друг, влюбени от възлюблените си. Познавах  деспотична майка. Беше родила и отхранила двама синове левенти. Израснаха и възмъжаха, но никога на можаха да се изтръгнат от нейната ледена прегръдка. Майка им не хареса и не пусна в къщата си нито едно от момичетата, по които въздишаха. Синовете й останаха ергени. Колкото повече старееше, толкова по-капризна и властна ставаше. Накрая се поболя и залежа. “Не ни оставяй! – ридаеха братята. – Какво ще правим без теб?”

 Осиротели, не знаеха как да подредят живота си. Срещнат ли хора, хленчат и се окайват. На всичко отгоре и осиромашаха. Имаха имот, близки хора ги съветваха да го продадат, за да си помогнат. “Мама не дава” – беше отговорът.

  Тя ги командваше и от оня свят.

  Нямахме ли и ние доскоро такава любеща майка – Партията-държава? Не бяхме ли нейни обични чеда? Не правеше ли всичко по силите си, за да ни отгледа, възпита и ощастливи? Майка, наказала сурово непокорните свои деца, отхвърлили това натрапено щастие. Имаха друга представа за щастието, искаха да я осъществят сами в своя мимолетен и неповторим живот. Не бяхме ли заприличали на оная хрътка, завързана със синджир за колибката си? Тя имаше покрив над главата и ядене в копанката, но не беше щастлива, защото й липсваше свободата. Дори да я беше доживяла, хрътката едва ли щеше да я разпознае, да й се зарадва, защото бе вече изхабена, изнемощяла духом и тялом  в робството.  

   Като мнозина сред нас…