Единното законодателство в ЕС не винаги е смислено и приложимо

Наскоро участвах в една забележителна среща на европейски министри на икономиката в литовската столица Вилнюс. Представени бяха 15 от 27-те членки на Европейския съюз - т.нар. Група на единомислещите, решени да се борят с прекомерния брой правила, налагани от Брюксел, и разширяването на Единния пазар.

Това бяха представители и на десноцентристки, и на левоцентристки правителства, някои от които са твърди привърженици на европейската интеграция (като Холандия и Германия), а други са по-скептични (като Великобритания и Дания). Все пак имаше обща цел: да се сложи край на безкрайните наставления на Брюксел.

Едно от най-мащабните и безполезни е Директивата за работното време (ДРВ), която установява 48-часово ограничение за работната седмица.

Подобно на множество европейски социални закони тази директива, за пръв път въведена преди 20 години, беше приета с добри намерения. Целта й бе да защити здравето и безопасността на работниците. Например, когато за пръв път бяха отворени европейските пазари, имаше основателна необходимост да не се допуска шофьорите на камиони, пътуващи на големи разстояния, да заспиват на волана. Лесно можем да си спомним, че допреди няколко десетилетия беше относително рядко явление работниците във Великобритания да разполагат със сносен по продължителност отпуск или почивки през работния ден.

Обаче наложеният с тежка ръка унифициран подход доведе до нежелани обратни резултати. Тази директива включва идеята, която най-ясно личи във френската 35-часова работна седмица - че работата трябва задължително да бъде намалена и разпределена, независимо дали това отговаря на нуждите на отделните работници или на фирмите. Това не само че е ужасно от икономическа гледна точка, но то е и дълбоко нелиберално. То потиска правото на работниците да изберат колко извънреден труд да положат, за да помогнат на компанията си да запази работната сила чрез гъвкаво работно време или просто защото им е приятно и получават удовлетворение да го правят.

Когато бе приета ДРВ, Обединеното кралство настоя британските граждани да разполагат с правото да изберат дали работната им седмица да е до 48 часа. По онова време ние бяхме единствената страна в Европа, направила това, и оттогава има постоянен натиск от Брюксел да отменим това право на избор. Аз продължих да полагам отчаяни усилия, засега успешно, чрез блокиращото малцинство на съюзници като Германия и много източноевропейски страни, така че да се запази жизнено важната гъвкавост.

Една от относително силните страни на Великобритания е, че имаме един от най-гъвкавите пазари на труда в развитите държави.  Това предотврати разрастването на безработицата до ужасяващи размери, което се наблюдава в някои европейски страни. По време, когато се борим да избягаме от най-тежката икономическа криза в нашия живот, последното нещо, от което имаме нужда, е налагането на нов набор от правила, които потенциално могат да струват милиарди годишно на икономиката.

Аз не само се боря за запазване правото на избор. Има борба и за париране на вредните присъди на Европейския съд. Едно такова решение задължава работодателите да дават на работниците си допълнителен отпуск, в случай че те са получили нараняване или са заболели, когато са в отпуск. Това предложение отива далеч отвъд първоначалните намерения на ДРВ и просто би задушило малкия бизнес. Инструктирал съм своите подчинени да отклоняват, доколко е възможно, такива вредни разпореждания, като така осигуряваме баланс между защитата на наетите лица и предоставянето на работодателите на гъвкавост, от която те се нуждаят, за да помогнат на страната да излезе от рецесията.

Сферата на здравеопазването, където самата специфика на работата, обуславя факта, че твърдите правила не винаги са смислени, дава друг типичен пример. Гарантираната необходима почивка между дългите дежурства на лекарите е нещо важно и Националната здравна служба вече извърши радикалните и скъпи промени, за да постигне това. Но опитите за микромениджмант от Брюксел къде и кога да става това са нелепи.

ДРВ не е единственият елемент от законодателството на ЕС, която може да навреди на британската икономика. Поправките на Европейския парламент в Директивата за бременните работници също може да костват на министерството на финансите да плати допълнително два милиарда лири за отпуски по майчинство. Това е крайно задължаваща и много непропроционална мярка, срещу която ние се борим заедно с Германия.

Тези примери може да бъдат използвани от някои като доказателство, че Обединеното кралство може по някакъв начин да се откъсне напълно от ЕС. Или че ние можем да си извоюваме пълна независимост от трудовото законодателство на съюза. Но на практика е трудно да се разбере как Великобритания може от една страна да продължи да се радва на облагите от Единния пазар (на стойност 3500 лири средно за британско домакинство), а от друга да отказва да се ангажира с трудни въпроси.

Но вълната се обръща. Освен Групата на единомислещите Испания и Италия искат ЕС да постигне повече единомислие по темата за растежа, включително и за дерегулацията. Миналия ноември Европейската комисия се съгласи да атакува регулаторното бреме чрез изключения за микробизнеса. А по-рано тази година, след настойчиво британско лобиране, постигнахме споразумение в Брюксел около 1,4 милиона малки предприятия в Обединеното кралство да бъдат освободени от обременяващите счетоводни правила на ЕС. Когато от Брюксел идват глупави и скъпи инициативи, е изкусително да размахаш флага на съюза и да обвиняваш Великобритания, че прави изключение.

Във Вилнюс открих, че не сме сами. Ние сме част от ново напредничаво европейско мнозинство, което замества динозаврите от миналото. /БТА/

 - - - - - - - - - - -

·        Авторът Винсънт Кейбъл е британски министър на бизнеса, иновациите и професионалното обучение.