Две смърти няма, а без една не можем (откъс от романа “Кардиограми”)

♫         ♫         ♫

Уби се Яворов. В края на октомври 1914. Взех македонската му книжка и почнах да разлиствам. Вниманието ми прикова точно това изречение: „Спомени — невнятна мелодия, дето нявгашната мъка звучи с облекчението на пробуждане след тежък кошмар, — дето миналата радост е нота на меланхолно ридание, защото няма да се повтори никога вече.”[1] Случайно ли беше. Това ли щеше да остане само - спомените. И само минала радост ли ще са възторзите и надеждите ни за Македония. Не искам да повярвам, че всичко това няма да се повтори никога вече. Не ми се ще да повярвам, че няма вече да пишеш. Не остана да видиш дали този път голямата война няма да ни раздаде по-успешни карти. Сънят беше истина, а мечтата може и да се сбъдне. Тя стана и твоя кауза - на тебе, чирпанеца. Не те познавах, но те чувствам близък. Ще се помоля за изстрадалата ти душа. Дано намериш покой там.

♫         ♫         ♫

Този път войната е световна. Имаше противоречиви мнения на чия страна да застане България. Имаше и привърженици на неутралитета. И в началото така стана. България обяви неутралитет. Но как се седи мирно, когато край тебе гори. Щяха ли този път да се съберат земите с българи в едно цяло. Това ме занимаваше извънредно. Четях жадно вестниците, всеки ден ходех до църквата „Св.Крал”, обсъждахме ситуацията с приятелите. Но ето че в края на август 1915 г. се присъединихме към Тройния съюз. Отворихме се за нова рана върху още незарасналите. Но тогава пак изгря надеждата, че ще бъде поправена неправдата към българите. Наред с останалите, нарочно беше създадена 11-а пехотна македонска дивизия. Заради македонските българи-бежанци. От Македония бягаха наши сънародници, за да не ги мобилизират в сръбската армия. Те също се вливаха в дивизията. Как можех да пропусна това. Веднага отидох доброволец. Назначиха ме за полкови свещеник в 5-и македонски полк към дивизията. Големият ми син също пожела да дойде. Не можех да го спра. Беше време на подем и възторг. В началото дивизията ни остана резерв в София, докато се обучат хората във военно дело.

Командир на полка ни беше подполковник Борис Дрангов от Скопие. Много популярен сред войниците. Обичаха го и го уважаваха. Той не се големееше с поста си, беше достъпен и открит, държеше на хората си. Не жалеше сили да ги подготви за това, което предстоеше. Този човек притежаваше чудна сплав от лична отговорност и самодисциплина. Беше взискателен и твърд, но не бездушен. Той вървеше пеша с всички нас, а на коня му яздеха болни или ранени. Успяваше да насърчи войниците да се представят в най-добра светлина. Беше човечен. Убеждаваше с личен пример. В битките влизаше пръв с вика: „След мен!”. И войниците бяха горди. Какво друго освен гордост значеха издълбаните с щикове думи по скалите: „Аз служих при Дрангов.”

Много добре умееше да мотивира. Казваше: „Две смърти няма, а без една не можем.” Какво послание - все някога ще се мре, но поне да е с достойнство. Та не се ли отнасяше това и за живота? Човек един живот има. Доколкото от него зависи, да го изживее достойно и в мир със себе си като християнин и доблестен българин, да е полезен на отечеството си.

Славни победи постигнаха нашите момчета. С всяка стъпка напред по родната земя се връщаше познатото чувство на възторг и надеждата пак възкръсна. Ние бяхме лъвската дивизия. По това се отличавахме от останалите - нашите имаха лъвчета на кокардите. Полкът ни се сражава при Криволак, Струмица, Кавадарци, Неготино и др. За месец си върнахме Вардарска Македония. Велес, Прилеп, после града на сърцето ми - Битоля. Последваха Ресен и Охрид. Към нас продължаваха да се присъединяват македонски българи, дезертирали от сръбската армия. Те заставаха на мястото на загиналите. Така лавина, спускайки се надолу, се увеличава и помита всичко. По същия начин и ние напредвахме. Хората ни посрещаха, пияни от радост. Където отсядахме, чудеха се как да ни настанят по-удобно. Бяхме трогнати от отношението им. Това страшно вдигаше духа ни. За своя земя се биехме. Може би затова из Македония нашите надделяваха над по-многобройния противник. За нея даваха кръвта и живота си. Много достойни наши синове изпратихме. Опявах загиналите, насърчавах живите, вършех служби по празниците. Бях насреща да разговарям с всеки, който пожелае. Аз бях връзката им с цивилния живот. Тук ми помогна предишният опит, когато привличах хора за каузата на организацията. Ценно се оказа времето, по което координирах действията на четите и насърчавах хората. Като гледах уморени лица да ми се усмихват, разбирах, че това време ми се отплаща. Може да гладувахме, да мръзнехме, но бях щастлив. Виждах, че още мога да съм полезен.

Някои от момчетата бяха неграмотни, та ми диктуваха писма за близките си или пък даваха да им чета пристигналите от къщи. Имаше съвсем млади - простодушни селски чеда, имаше и по-зрели мъже, видели много през живота си. Някои от тях бяха воювали в предишните две войни и разказваха. Имаше хора, които се бяха били в Балканската война пак под командването на Б.Дрангов, тогава майор. Освен за боевете, победите и холерата, споменаваха и обикновени случки. В едно от затишията преди поредно настъпление довели пленен турски войник. Целият треперел и не можел нищо да каже отначало. Един от нашите, за да го предразположи, бръкнал си в торбата и извадил парче хляб. Когато му го подал, човекът взел да плаче. Мислел, че ще го убият.

Аз ли не знаех колко сгрява подобна човещина. Бях на около 14-15 години като напуснах манастира и тръгнах към Битоля да търся работа. Не можех да се прибера в къщи с празни ръце. Майка ми разчиташе на мене. По пътя застигнах две заптиета и вървяхме заедно до хана в с. Мраморица. Там вечеряхме и преспахме. На сутринта се оказа, че не ми стигат 30 пари да си платя масрафа. Ханджията, българин, искаше да ми вземе палтото, а беше зима - лют студ. Тогава заптиетата се възмутиха. Смъмриха го и ми платиха борча - на мене, непознатия.

В битката, обаче, няма милост. Стреляш и се пазиш да не те изпревари тоя дето е отсреща.

♫         ♫         ♫

Пишех сега писмата на момчетата, които бяха неграмотни, а се сетих как аз самият се правех на такъв преди години. За това си имах основателна причина. Бяха ме арестували турците по подозрение, че съм баш комита. При обиска в къщата ми бяха намерили патрони от револвер и снимки на приятели - Даме Груев, Пере Тошев, Гьорче Петров, Анастас Лозанчев, Тома Карайовов, Борис Сарафов. Питаха ме за имената и аз без колебание им рекох, че са ми стари приятели. Разпитващият подхвърли, че и приятелите ми били като мене. Друг посочи патроните и ме пита къде е револверът. Отговорих, че съм го скрил, защото съм дал цели три наполеона за него. Те заявиха, че това били нищо пари, но аз възразих, че ако за тях са нищо, за мене са много. На следващия ден още в началото на разпита поискаха от мене да обещая, че ще говоря истината. Аз обещах и веднага започнах да ги лъжа. Като ме питаха какво образование имам, отговорих - манастирско. Премълчах за гимназията в Солун. Тикнаха ми под носа хартия и ме накараха да напиша букви на латински и гръцки. Шифрованите писма, които бяха заловили, бях ги писал с точно такива букви. Искаха да сравнят почерка. Казах, че знам да пиша само на български и други букви не са ми познати. Тогава те ми написаха няколко букви и ме накараха да ги препиша. Намръщих чело, прехапах език и си дадох вид, че много се концентрирам. Правех се, че преписването ми струва големи усилия. Почнах неуверено да кривулича по листа, а те взеха да се споглеждат и да си смигат. Май не се оказах добър актьор.

♫         ♫         ♫

Хроника на действията няма да правя. Споменавам отделни епизоди. Такива, които стане ли дума за войната, първи изникват пред очите ми. Дневник ден за ден не си водех. Винаги обаче и през време на войната, и след нея, във всичко, което ставаше, намирах връзка със събитията от младостта ми в Македония. Понякога ми се струваше, че нещата се повтарят. Животът е някаква странна спирала. Хем тече напред към неизбежния край, хем сякаш се спира, като да отдъхне. Почине си тук-там в спомена, зареди се с нова енергия и хайде обратно в настоящето. За добро или зло миналото не се връща реално, не може да го промениш. Но си мисля, че е възможно то да те посъветва за днешния ден или да ти подскаже утрешния. Стига да отгатнеш знаците му правилно. А понякога то, миналото, нищо конкретно не ти открива, а просто те умилява. Защото спомня времето, когато кръвта е била по-гореща и е текла по-бързо.

♫         ♫         ♫

Ведрият майски ден на 1917 г. ни донесе тъжна вест. Разбра се, че Дрангов е загинал в сражение при завоя на Черна, докато е предвождал 9-и пловдивски пехотен полк. Изпратихме го двата полка до родното му Скопие. Споходи го едната му смърт. Такава е тя за храбрите.

♫         ♫         ♫

Същия месец нашата 11-а македонска дивизия  беше преустроена като останалите. Полковете в нея взехме номера от 59 до 64. Аз се паднах в 63-ти полк. Продължавахме напред. С течение на времето ставаше все по-трудно. Хората бяха изтощени. Дажбите намаляваха. Хлябът ни беше с влошено качество, черен. Веднъж над нас мина самолет и пусна някакви чували. Стреснахме се, можеше да са бомби. Сред нас имаше участвали в битката за Одрин. Те разказваха как наши самолети пускали бомби. Нищо обаче не гръмна. Като разтворихме един чувал, какво да видим - вътре бял почти топъл хляб - дъхав и изкусителен. Хората обезумяха. Някои веднага сграбчиха по един самун и го заръфаха стръвно. Други като мене не посягахме още. Видяха се някакви листове между самуните. „Бугари, вървете си. Губите войната. Хлябът ви е черен, няма да издържите. Ето ви истински хляб. Яжте и се приберете в къщи със здраве.” - прочете поручикът. Момчетата, които дъвчеха, спряха. Някои изплюваха хляба, други мятаха самуните из трънаците наоколо или ги връщаха обратно в чувала и дърпаха ръце като опарени. Гледах тези гладни и горди мъже и сам бях горд заради тях. Стомахът ми къркореше като за цял един полк, а пиперливите ругатни на другарите ми украсяваха и пригласяха на хора. „Може да ни е черен хляба” - рече поручикът - „ама си е наш. Не им щем хляба на сърбите, ако ще и да е най-белият и най-сладкият на света.” Вкусно унижение ни даряваха братята сърби. Аз вече им бях изпитал и меда, и жилото, та повече не щях.

Стомахът ми сякаш се изцеждаше като пране преди да го прострат. Даде се команда и се отдалечихме възможно най-бързо. Горди и гладни.

Като се замисля сега, чудя се как издържаха хората, как не се деморализираха. Какво изкушение беше това. Трябваше ли да откажем хляба. Някой може да каже - какво толкова. Пускат ни хляб. Изяждаме го и много им здраве. Това не ни ангажира с нищо. Караме по нашия сценарий, докато можем. Обяснявам стоицизма донякъде с произхода на всинца ни – все македонски българи бяхме. Чувствителни бяхме особено към стремления да се присвоява земята ни, да се подменя насилствено националното съзнание на хората, останали по родните си места.

Само не знаех, ако втори път подобно нещо се случеше, как щяха да реагират войниците. Хора сме, не машини. И човешката издържливост си има предел.

Помня, вече бях тръгнал с четата. Намирахме се в Смилево. Готвехме се да тръгнем из Демирхисарско. При Давидов дойдоха две млади жени - много красиви. Помолиха го да им позволи да тръгнат с нас. Рекоха, че са подготвени и няма да ни бъдат в тежест. Като да се бяха наговорили, почти едновременно измъкнаха по един револвер. Момчетата срещу мене стояха със зяпнали уста. Още докато отбелязвах този факт, дадох си сметка, че и аз стоя тъй, та бързо хлопнах челюсти. Двете ни разправиха, че мъжете им тръгнали с четата на Георги Сугарев, а един турчин - местен пъдарин, взел да ги закача съвсем небезобидно. Накрая решили да го очистят и го направили. Взели му оръжието и избягали.

Войводата ни дръпна настрана и ни попита за мнението ни. Някои от нас веднага рекоха, че са съгласни. Аз, обаче, въпреки че ми беше жал, възразих. Рекох, че двете могат да са голямо изкушение за всеки от нас. Бяхме толкова много мъже, а дяволът понякога си няма работа. Томата разсъди и се съгласи с мене. Момчетата се разочароваха.

♫         ♫         ♫

Снабдяването ни с храна беше затруднено, а и каквото дойдеше - недостатъчно беше. Чувахме, че и в страната се усещат трудности. Чувахме и за недоволства сред народа. Оказа се, че такива намират почва и на фронта. Говореше се за агитатори, които подтикват войниците да напускат позициите, да не се подчиняват на офицерите. Усещах, че не е сега времето да се отказваме. При нас нямаше подобни настроения. Да, тежко беше и май нещата не отиваха на добре. Но дълг имахме пред страната си. Трябваше да сме търпеливи. Сега бяхме на своя земя и трябваше докрай да го изпълним. Лесно е като върви всичко гладко. Вижда се кой колко струва именно като се затегне положението, когато шансът е минимален или вече нищожен. Такива мисли ни занимаваха в навечерието при Дойран.

♫         ♫         ♫

Септември на 1918 г. Приятелят ми Генчо ми разказа за тази битка, понеже е бил в 9-а плевенска дивизия, командвана от генерал Владимир Вазов. Срещу тях идели големи бойни сили от англичани и гърци. Превъзхождали ги като численост. Очертавал се неблагоприятен за нашите сблъсък. „Досега не бях чувал и виждал такъв грохот.” – каза ми Генчо. – „Хиляди снаряди летяха към позициите ни. Адът се беше отворил сякаш. Два дена стреляха така да си чистят пътя. Ние чакахме по бункерите и окопите. Чакахме да спрат и да тръгнат към нас. Най-накрая, като сметнаха, че са разчистили, тръгнаха на щурм. Може да пробваха да пробият през двете ни дивизии. Тогава се показахме от укритията и наченахме безпощаден огън. Падаха като круши.” – довърши той. Гледах го и отбелязах, че в тона му липсва омраза или настървение някакво.

И аз в дните, когато движех организационните дела, водех се не от ожесточение и злоба. Гърци, сърби, турци, българи гледахме своя интерес. Защо пропагандата на първите и вторите се стремеше да посява семената си сред простодушните българи. Лесно е да се отгатне. Защото там вече беше посято друго семе - българското. Защото знаеха, че това население не е тяхна народност, та искаха да го погълнат, искаха и земята му. Ей това е семето, от което всички ние покълнахме.

Ние пък работехме за обратното - хората да опазят чисто съзнанието си, да помнят, че са българи.  В това противоборство погаждахме си взаимно балкански номера - някои комични, други - трагични. Сърбите пробваха да подкупват. Някои се поддаваха и ставаха сърбомани. Даваха синовете си в сръбски училища. На такива им се чудех как не им е обидно друг да им плаща сметката, а на тях дори да им се услажда. Горчи такъв хляб, нагарча такава манджа, мръсни са такива пари. Мнозинството от нашите не се огънаха. Сърбите опитваха и с хитрост. Консулът им в Битоля Христакевич пробва друга подмолна тактика. Заряза директната агитация. Стана любезен с българите. Канеше ги на гости, черпеше с кафе, ракия, искаше да спечели доверието им. Аз като схванах каква е работата, забраних на хората да му ходят на гости. Убедих се, че положението е сериозно и изисква намеса, когато един от нашите ми изтърси: „Ама защо да не ходим? Той е добър с нас, интересува се как живеем.” Смъмрих го сдържано и се опитах да го убедя, че любезният господин гони користна цел. И нашите спряха да ходят. За лукавия сърбин не беше трудно да предположи кой му прокъсва мрежите и гони рибата. Той знаеше нашата поговорка „Вържи попа да е мирно селото.” Опитаха да ме очистят. Първият път сам забелязах, че ме дебне известен с „подвизите” си разбойник. Не си бях взел револвера и затуй през вътрешни дворове успях да се измъкна. Вторият път дължа на късмет и добра воля. Мой ученик наблюдавал събитието и после ми разказа какво точно е станало. Тъкмо съм се прибирал към къщи, когато някакъв тип ме взел на мушка. Но пък точно тогава до него се появила жената на Христакевич (каква ирония) и го спряла с думите, че четирима сираци ще остави. Хубава жена беше тая сръбкиня. В македонските ми спомени писах за разговора ни с Христакевич по-късно. Тогава той ми каза, че тя го направила от съжаление. Пък аз не бях толкова сигурен. Колчем се разминавахме, тя се усмихваше и ми хвърляше мили погледи. Хващах око тогава. Какво знае човек, но ето че при тази случка се разминах със смъртта.