“В ТЪМНИНАТА ОСВЕТЕН ОТВЪТРЕ”

            Тази книга на Янаки Петров съдържа между кориците си най-хубавото написано от поета.  Тя е композирана след неговата кончина, но във всеки поместен стих пред нас изпъква характера на самобитен български поет, за съжаление напуснал ни рано. Книгата започва със стихотворението”Врабец” от първата му поетична книга “Зимна птица”/С. 1978г., изд. БП/. Стихотворението има автобиографичен оттенък и в известен смисъл е и някак пророческо за съдбата на поета. Понеже всички славословят славея, поетът акцентува на достойнството на скромния врабец, “той, брат на  верността, не ще ни изостави, сега, когато зима е”.  Проблемът за духовното предателство пронизва всички следващи творби на Янаки Петров, поетът, който живееше неразчленимо с поезията си. Всичко написано от поета има някакъв заклинателен  характер, беше белег на една обреченост на словото, онова слово, отвъд думите:”вечно ни гнети дума недокоснала езика”. С пълно право бихме могли да цитираме неговото стихотворение като автоохарактеризиращо го:” Човек е много по дълбок, отколкото изглежда. По-нисък, но и по-висок, отколкото изглежда”. 

            Поезията на Янаки Петров е дълбоко етическа по нагласа. Поетът като че ли дълбае в една насока, да ни покаже, че няма поезия без нравствена чистота. Дарбата е божие наказание, според поета. Тя иска отговорно отношение и отдаденост на хората. Желанието му  е да напише книга, която никой не би дал на антикваря, книга докосваща сърцето, оставаща в съзнанието. Същевременно поетът не е някакъв отвлечен от живота индивид, затворен в “порцелановия си глобус”, той е потопен в тривиалната среда, реагира и я променя. В откъса от книгата “Урокът на цветята”/1999г./, поместен в този сборник откриваме следния афористичен отломък:”Костелив е орехът, обаче под черупката му има мозък”. Именно в черупката на скромността живя и поетът Янаки Петров.

            В книгата откриваме истински поетични бисери, родили се от огромното налятане на жестокото битие, на което поетът устоява докрай. “Мракът трябва да се уважава също! Защото той е овдовяла светлина.”

            Друга основна тема на поезията на Янаки Петров е тази за паметта. Именно паметта ни прави човешки същества, а не просто еднодневки прелитащи през света. Например метафорично това ни казва и  стихотворението “Огледало”: “О, колко много впечатления. Но няма памет!”

            Етическият характер на поезията на Янаки Петров неслучайно го довежда до  сентенциозното изразяване на вътрешния свят. /”Отвсякъде човекът е мишена”,1999г./  Потапя го в евангелската образност, чийто център е разпнатия Исус. Исус, като надмогнал смъртта и предателство. Залогът за духовно оцеляване в едно болно време. Другият център на живота на поета е любовта. Грижата за близкия човек.

            Има нещо доста показателно в това, че книгите на Янаки Петров продължават да излизат и да будят интерес сред четящите хора. Освен поезията за деца, която вече влиза и в читанките, поезията му носи вечни човешки стойности, които никое време не може да отмени. Напоени са с една неспокойна чувствителност, съпричастна към човешката съдба, осветява едни пространства, в които проникват само истинските поети, а не “шоумените”, както казваше поетът. Защото и в делничното има скрита символика и малцина с тия, които я разчитат. Янаки беше от тия поети, които не шумяха суетливо с дарбата, понесли своя “честен кръст” с достойнство. Да, сбъдна се молитвата на поета – бог да го помилва с мълния. Но може би такава е участта на поета? На човека.

“В тъмнината осветен отвътре”, Янаки Петров, ред. Росен Друмев, Балтика 2002, Б. 2012г.