Д-р Любомир Канов: Злото прави светът да помръква

Калин Янакиев: Във философската традиция битуват няколко основни концепции за злото. Според най-старата (възхождаща още към времето на Сократ), злото е неправилно мислено добро (или справедливо, или оправдано) действие. Това е така, твърди се в тази традиция, защото не е мислимо човек да върши нещо, което не е оправдано поне за него, което поне той не намира като благо, като основателно. Така в тази традиция злото се свежда до епистемологическа грешка (резултат от непросветеност) и се отнема съзнателността на злото. Според втората традиция пък злото е отъждествявано с онтологичното лишение (несъвършенството). То е значи частична битийна слабост, разрехавеност на битието (благото) и не би могло да бъде пълно, абсолютно, защото абсолютното зло би било и абсолютна пояденост на битието, т. е. би било небитие, нищо. Накрай една трета – манихейската – традиция утвърждава, че злото не е резултат от нищо, то е просто обратното на битието (благото) то е абсолютен принцип. С това пък манихейството прави злото „естествено”, избягва скандала, че то е, макар да не бива да е. И в трите концепции има някакво „подценяване” на злото. Съществува ли абсолютно зло.
Възможно ли е зло, което да знае, че е зло, да е „просветено” за себе си, да е битийно активно? Може ли да се мрази доброто на доброто? Какъв е този скандал, как да го разбираме ? Двадесети век и изпитанията в него ни научиха на повече сетивност за демоничното зло. И в какво все пак е нищетата на злото?

Любомир Канов: В един роман на Милорад Павич се разказва за велик строител на  църкви, който, бягайки пред настъпващите турци, строял с невиждана бързина църкви, които войската следваща го по петите му, незабавно разрушавала. Намерението на строителя било да гради с такава невиждана бързина, че да надмогне разрушителите. Историята показва в края на краищата, че това начинание е обречено по принцип, защото да се разрушава е несравнимо по-лесно, както свидетелстват безчислените руини на великолепни храмове и дворци, включително и по нашите земи. Да се роди
едно дете и да се отгледа е неимоверно по-трудно, отколкото да се прониже с куршум сърцето му на бойното поле и животът му заедно с всичките надежди да отлети, заедно с живота на хиляди като него. Злото съществува, защото му е дадена възможността  да съществува. То би изчезнало отдавна след неизброимите „злини”, преживени от човека, ако в него не се съдържаше особена с извинение за думата „жизнеспособност”, устойчивост и неизменна ефикасност. Злото е в най-общ смисъл агент на разрушението, на ентропията - в противовес на съзиданието. Носител на злото е всеки един, както навярно всеки е и носител на доброто. Злото изглежда неунищожимо, доколкото необходимостта от него за целите на унищожението изглежда никога не намалява в този свят. Абсолютното зло е невидимо за обикновеното човешко око, както е невидимо и абсолютното добро, но и за двете в човешкото сърце са налице рецептори, интуиции и потенции, макар изразени в различна степен. Има индивиди, които са много близо до невидимия предел, който представлява абсолютното зло,
без да са в състояние да го достигнат напълно, защото винаги ще се намери момент, в който те да са направили и нещо добро. Убеден съм, че тези индивиди изпитват наслада от причиняване на зло, че съществува своебразна еротика на злото. Възможно е тази хедония от извършване на зло да се преживява като лично „благо” от тези индивиди и дори да прераства в зависимост, в аддикция, където дозата на насилие и зло трябва да се увеличава постоянно, за да произведе желания ефект. Сигурен съм, че те са напълно наясно с това което правят, както и че понятията добро и зло са им напълно безразлични, в душата им не трепва нищо, когато извършват своите деяния. Мнозина от тях се страхуват единствено те да не изпитват лична физическа болка, но не се страхуват от метафизично наказание. Всъщност, те са Адът за своите жертви, те са „творящите смърт”, демиурзите от които зависи кой да бъде жив тук и сега и кой не.

Извън човека катаклизмите на съзиданието и разрушението вървят ръка за ръка, но дори и най-черната дупка във Вселената излъчва сияние от „хоризонта на събитията”, отвъд което цари мракът на непрогледната сингуларност, за която не може да се знае нищо, както и най-ярката експлодирала супернова звезда сее разрушения, докато едновременно създава елементите, от които сме изградени. ХХ век е векът, в който за първи път от Просвещението насам  идеята, че човекът е мяра за всички неща най-накрая се свърза парадоксално с колективистичните утопии, които утвърждават, че отделният човек не е ценност сам по себе си, че индивидът е без значение, че племето или класата са единствено важни. Това роди чудовищните общества, неизбежно начело с психопатен демиург или фюрер/вожд, където отделният човек бива редуциран до заменима и незначителна пешка в умопомрачителните социални и милитаристични фантазии на единствения, вече богоподобен лидер, който е станал мяра за всички неща. Това, съчетано с отпадането на страха от санкции „свише” или моралното безразличие към греха, оповести разгула на злото и на разрушението до невиждани размери. Най-коварното бе, че злото загуби корективите на нормалното човешко осъждане, защото бе маскирано като колективно„добро”, моралът бе релативизиран, а отделният човек бе редуциран до незначителна социална единица и обречен на страдание.  Разрушението от войните не беше само разрушение на външната среда, на сградите и градовете, то беше и разрушаване на пределите на човечността, доколкото тя е базирана върху представите за добро и зло, които имат непреходен характер с превес на стремежа към доброто. Бисектрисата на това опустошаване на човешкото сърце премина през най-важните центрове на съвестта и съчуствието и резултатът беше анестезия към злото, изтръпване и безразличие към болката на другия и в особената психопатизация на обществото, сякаш увредено от абнормните утопии, през които бе преведено.

В това се състои и нищетата на този ужасен век, където злото се оказа победител, независимо кой бе спечелил войната, защото нито една страна не беше пощадена от отровния дъх на злото. То все още реверберира в настоящето, долавя се в неговата унилост, проскубаност и особена безрадостност. Наличието на зло се долавя в отсъствието на радост. Точно както внезапната слана попарва младата морава, така и злото прави светът да помръква. Дори и хиената, която е отхапала парче плът от убитата антилопа и се кикоти привидно радостна от плячката, докато тича със смъкнатата си задница из саваната, при цялото ни желание да приемем, че това е нейното естествено поведение, все пак  изглежда отвратително. Но в крайна сметка и хиената един ден е мъртва, а от черепа пониква стръкче детелина.

КЯ: По отношение на големите обществени злини, умът на човека винаги е бил склонен да търси (и да намира) дълбоко и далеч от непосредствените им извършители лежащи исторически причини. Дългите вериги от „исторически фактори” обаче, които се взривяват накрая във и чрез волята на „великите злодеи” (Маркс, Ленин, Хитлер) и т. н., я правят само акцидентален носител на злото. Да, тяхната воля го е пожелала и сторила, но самата им воля е проява на „историята”, тя, бидейки вина на действията на историческите престъпници, сама не е „вина” на самата себе си. Вината на историческите злодеи е „Едиповска” вина. Големите злодеи са „Едиповци”, произведени от своята съдба, от своето време – те могат да бъдат наказвани, но не и товарени с отговорност. От друга страна, противникът на този лукав идол на историцизма, който ще изповядва абсолютната и всегдашна транспарантност на доброто и злото за човешкия ум и съвест – анти-историцисткият моралист би могъл в самоувереността си на борец срещу „очевидното зло” в името на „очевидното добро” да се окаже атлет на една борба зло срещу злото. Идолът на морализма и идолът на историцизма. Какво е разрешението на борбите им в нас и чрез нас?

ЛК: Идеята за Историята, раждаща своите собствени творци по един детерминиран фаталистичен механизъм в резултат на една бременност, породена от необходимостта, е образец на съвременна митомания, не съвсем далечна от произвола на фройдистките тълкувания относно човешките мотивации и поведение. Времето не създава чудовищата, те се раждат и понякога имат шанса да се домогнат до манивелата с която да завъртят съдбата на милиони, но това е въпрос на чиста случайност. Хиляди чудовища се раждат и умират напълно неизвестни. Други завършват с куршум в тила или с ледокоп забит в темето от другар, който  по диалектика същевременно се явява идеологически враг.

Меандрите на историята, водени от лъкатушещото щастие или късмет на един или друг злодей, не се подчиняват на закономерности, а на случайност. Абсолютно е ясно, че ако Хитлер беше ослепял в окопите на Първата световна война от горчичен газ или ако чантата с динамит беше поставена малко по-близо до него при неуспешния атентат, историята на човечеството може би щеше да е съвсем различна. Изобщо не е оправдано да се смята, че историческите обстоятелства щяха да намерят своя друг Шикългрубер или, че ако не беше този Джугашвили щеше да се намери друг, подобен на него. Разбира се, съдбата на един човек може да бъде представена като сбор от всички случайности, които му се случват, но в такъв случай волята, била тя зла или индиферентна, е субект на непредвидими обстоятелства и крайният резултат от нейната проява не може да бъде определен със сигурността на фаталното Едипово проклятие.  Волята не е единственият творец на съдбата на човека, в нея са вплетени и мойрите, внезапната буря, която потопява корабите на Чингиз Хан, преди да нахлуе
в Япония, препиването на Атила в палатката, довело до смъртта му вместо до разрушаване на римската цивилизация, неочакваното отсъствие на кворум на политическото бюро при избиране на опонент на Джугашвили поради грип и пр...

Именно случайностите са най-истинските исторически детерминанти. Историята е другото име на случайността. Откриването на „закономерности” в историята е чудесно академическо занимание, но има толкова шансове да достигне до проверими изводи, колкото и откриването на универсален закон за печелене на рулетка. Човекът с неговите специфични и уникални черти или воля, под влияние на различни случайности създава Историята, а не тя, като някакъв почти разумен автор, избира кой да бъде хероят.  Дали моралистът е в правото си да очаква и изисква ясна  демаркационна линия между доброто и злото и заклеймявайки носителите на „очевидното зло” дали не се превръща в съдник без ясни основания и без достатъчна компетентност, хвърлящ камъни напосоки, така както някои хвърлят камъни по кучето? Рискът тук е сякаш да се приеме нещо за „очевидно” без да е такова, защото злото има навика да се дегизира като добро, а „доброто” е нерядко неразпознаваемото зло.

Поради този риск, до парализата и отказа от морално съждение е доста лесно да се стигне. Както понякога се казва: ”Тях Бог ще ги съди!” , особено когато става дума за ненаказани или ненаказуеми злодеи. В известен смисъл това звучи доста безпомощно, защото по презумция всички ще бъдат съдени от Бог, включително и този, който произнася фразата. От друга страна това звучи като дезертиране, отказ да се изрече и вмени конкретна вина на злотвореца. Според мене човекът е надарен с разсъдък, за да осъзнава и разбира нещата и каквато и релативност да има в нашите възприятия, и каквито и разлики да съществуват в нивото ни на осмисляне, ние сме все пак  призовани да определим злото като такова, когато го видим и да го заклеймим, както и да възхвалим доброто. Винаги трябва да сме готови да признаем, че сме сгрешили, не можем да заставаме в позата на безгрешните, което е морализаторският риск, но трябва да помним, че злото се надява най-вече добрите покорно да мълчат.


КЯ: Човекът може да бъде поставен пред изпитанието да запази живота си (битието си) но да загуби себе си, или да предаде, да се откаже от живота си (битието си), за да запази „себе си”. Ето, мога да остана жив, да ме оставят жив само ако предам близките си, ако стана „сътрудник”, „агент”. Тогава обаче, няма да съм вече онзи, който съм, а ще бъда онзи, който не съм – ще съм друг човек – предател. Приемам да не остана жив, да не бъда, за да остана онзи, който „съм”. Тук „съм” е без битие, но ... със-себе-си. Там – битието ми е – без-мен. За кого, в какво измерение е така ценно това „мен”, за да се решаваме да го запазим с цената на битието си? Не се ли напипва тук някаква трансбитийна тайна на личността? Каква  е тя?

ЛК: Човек иска да бъде себе си, той не желае да бъде подменен, освен в случаите когато всъщност точно това желае: да бъде някой друг, защото презира себе си. За такива мисля, че се отнася думата мерзавец. Това е човекът с псевдоним, с битие, но без себе си. Невеселата шега тук би била: Без битие, но с питие... Да „си”, в неметафизичния смисъл, за мнозина означава да запазиш неопетнено името си дори след смъртта си, да защитиш достойнството си, да не оставиш след себе си позор  върху семейството и децата си. За доста хора е по-лесно да умрат или да отидат за дълги години в затвора, отколкото да живеят опозорени.

С такива хора, чийто имена бяха отнети и идентичността им поругана, съм лежал в Старозагорския затвор. Те бяха твърди и достойни мъже от първите „прекръствания” в Корница и другаде през 70-те години. Цената, която те платиха, беше, че имаше десетки избити, а затворените за дълги години бяха обречени да не виждат как растат децата им и да не могат да им осигурят подкрепа. И все пак, те бяха избрали страданието, бяха останали „у себе си”.

При старите гърци публичното опозоряване, предателството или малодушието по време на война е било наказвано със смърт или с още по-тежкото наказание-изгнание. Човекът има тяло, което неизбежно остарява и умира, но има и „образ”, съвкупност от публичния и житейски път, от делата, връзките и отношенията му с обществото. Той не желае публичният му образ да бъде посрамен и принизен и е готов в отделни случаи да пожертва остатъка от живота си, за да запази достойнството на образа си в очите на близките си и на обществото. Разбира се, историята на Гулаг, включително българските лагери, дават примери за мъченическа смърт за вярата, за спасяване в религиозен смисъл на вярващи хора, които са били оставени на разтерзаване от сатаничните си мъчители, но са избрали смъртта пред капитулацията и предателството спрямо своята вяра.

КЯ: Възможно е и още по-тежко изпитание (практикували са го на „Лубянка”): трябва да наречеш десетина твои приятели „троцкисти”, за да бъдат разстреляни. Ако откажеш да го сториш – ще избием семейството ти. И евентуалното ти самоубийство тук не е излизане от ситуацията, защото се смята за отказ от първото предателство и веднага задейства второто (предателството на семейството). Едва ли е имало по-издевателска демонстрация на това, че всичко твое без остатък принадлежи на мъчителите ти. Ти не можеш да запазиш себе си, не можеш да не станеш един от двата вида „предатели”. Как се решава в такава
ситуация? Какво става с човеците, систематично поставяни в такива ситуации?

ЛК:  Да, това са дяволските капани, поставяни от „не-хората”, както ги наричам.  Тук има два отделни въпроса, които се нуждаят от изследване. Първият е антропологичното изследване на тези от „Лубянка” и подобните на тях  от „Славянска”, Ловеч или Белене. Второто е дилемата на затворения. Когато си в тази ситуация, не много различна от онази във филма „Изборът на Софи” (Sophiе’s choice), на теб не ти е оставен никакъв възможен изход. Това е вече посягането към самата човешка същност, към основанието да бъдеш човек, не само към оцеляването ти като физическо тяло. Шаламов пише силно за тази проблематика. Това е била винаги съкровената цел на криминално-чекистката антропоидна каста: да достигнат самата сърцевина, да съблекат душата от всичките й одежди, да я разгледат с любопитство, а след това да се изплюят в нея. Ясно е от самото начало, че излизане от Лубянка не се предвижда и смъртта е неминуема.

Повечето затворници, освен ако не са нещастни фанатизирани сталинисти, които са извиквали „Да живее Сталин”, докато колегите им са ги застрелвали в подземието, са знаели, че милост няма. Знаели са, че ако кажат имена, ще подложат невинни на същите мъчения с последващ разстрел, без да облекчат съдбата си или тази на семействата си. Може би е имало и хора загубили разсъдъка си от мъченията, които са вярвали, че ако предадат хора ще спасят семействата си, но това е било залъгване само за крайни наивници. Самоубийството е било изход за някои, особено военни, в моментите преди ареста или когато са разбирали, че всичко е свършено и е най-логично да се самоубият преди да започнат мъченията и да бъдат поставени в гореописаната ситуация. Солженицин и други автори са изумени, че почти никой, а между тях са били хора с военен опит, преживели какво ли не на фронта, не е оказал ни най-малката съпротива при арестуването си.

Ако бяха убити значителен брой НКВД-исти при арестите, със сигурност поне  достойнството на жертвите щеше да бъде съхранено и мъчителите щяха да разберат, че убиването може да е двустраннен процес, че не е напълно безплатно забавление.Но когато си вече в ръцете на палачите, пребит до смърт, след 14 безсънни нощи, изтощен и без сили, най-правилното решение, за съжаление, е да събереш всичките си последни сили, да поискаш да кажеш нещо на ухото на следователя и да го захапеш за гърлото, без да пускаш докато те застрелят. Това е истинското решение на тази дилема, чийто създател е самият Дявол. Както се казва за Мопасан към края на живота му в дневника на азилума, където прекарва последните си дни: „Мосю Дьо Мопасан се превърна в животно!”

КЯ: Не може да не сте забелязвал, че комунистическият тоталитаризъм изпитваше базисно подозрение към всяка по-изразена личностна характеристика. Въобще личността, личностността се интуираше от тези хора като своего рода „онтологически дефект”, битийна дезертиралост от нормативната „маса”. Дефективен бе тънкият, аскетичният, ироничният, финият, дори депресивният човек – човекът с фина физиономия, но – дефективен бе и еротичният човек. И плътското и духовното личностно цъфтене бе непоносимо. Какъв е коренът на ненавистта към личността в тоталитаризма? Какви са антропологичните последици от това?

ЛК: Враговете на комунистическия тоталитаризъм (а може би в България той трябваше да се нарича Татолитаризъм) винаги са били независимият човек и независимата мисъл. Не случайно чрез експроприирането на собствеността се прекратяваше всяка възможност за самостоятелна икономическа независимост, а чрез подслушване и доносническата мрежа се търсеше, с цел изкореняване, укритата и спотаена антикомунистическа мисъл. Радикалното разрешение на въпроса с инакомислещите беше, разбира се, изстрел в главата, т.е. органът който произвежда неправилните мисли. В Камбоджа подозрението в способност да се мисли некомунистически се разпростираше върху хората с очила или онези които нямаха мазоли по ръцете. Методът там беше по евтин - вързване на ръцете с бодлива тел и задушаване с пластмасов плик, омотан върху главата.

Комунистическата антропология, впрочем увековечавана многократно в произведенията на соцреализма, предполагаше ниско чело, партиен алаброс, дебели къси крака и ръце, мустаци, силен овчарски глас за предпочитане с диалект и облекло от груби материи, например шаяк. Всяко различие от „идеала” се тълкуваше като подривна дейност, което означаваше на практика, че всеки човек , който се облича с вкус (макар че в онези времена това беше почти невъзможно), всяко красиво или одухотворено лице е обект на „класова” омраза, всяко отклонение от желаната социалистическа норма ставаше обект на  преследване, инакомислието бе дори считано за душевна болест.

Естествено, истинското  заболяване настъпва, ако заподозреният интелигент от страх свали меката шапка и сложи каскет на главата си, за да се слее с „масите”, което понякога се е случвало на ужасени от  терора граждани. Автентичната личност е заплаха за колективистичните бълнувания на тоталния демиург. Създаването на „новия” човек предполага изтриване на различията между индивидите, а това  подкрепя утопията за равенство и за осъществимост на основния принцип „от всекиго според способностите, на всекиго според нуждите”. Нелепостта на този постулат се преодолява само при положение, че всички хора станат напълно еднакви, което би елиминирало и основанията за  класовата борба. Струва ми се, че Северна Корея е достигнала най-далече в  прилагането на този вид усилия.

Тоталният контрол не гледаше благосклонно и на нормалната човешка еротика, особено в ранните години на своето господство.  Има един потресаващ разказ на Вера Мутафчиева за това как комсомолски патрул я спира на улицата, след като е била на среща с приятеля си и главатарят с червената превръзка на ръкава понечва да проверява с пръсти гениталната й област, за откриване на следи от неодобрена от колектива полова активност. Сексуалната активност, чара, флирта и изобщо нормалното младежко поведение носеше в себе си потенциала на индивидуалното начало и отиваше извън наблюдаемата зона на контрол в посока към личното пространство. А то по принцип трябваше да бъде свито до абсолютен минимум.

Най-общо казано, практиката на комунизма беше базирана върху мисловна схема, напълно неспособна да проумее живия човек и неговата реалност, и тя пораждаше разрушение и стагнация на човешкия дух. Тя беше една противна на живота некрофилна обществена организация, олицетворяваща се на върха от мавзолеи, обитавани от мумифицирани трупове, където биваха водени манифестиращи деца–пионерчета по време на задължителните социалистически празненства. Тази практика беше  породена от гробокопаческите месиански амбиции на Маркс и доведе обществото до бавен упадък, последователно разрушавайки една след друга основните подпори върху които то стои: собственост, обичаи, традиции, религия и морал. Антропологическите последствия от това са, че демографски погледнато, хората от шаяка преди 10/11/ и техните криминализирани партийно-мафиотски наследници след това, надделяха над особените и различните, успешно затриха една част от тях, друга прокудиха, трета оставиха без образование или поколение. В резултат, критичната маса от хора, способни да въздигнат България до нивото на модерна европейска държава, просто липсват или се чувстват като незначително малцинство.

КЯ: Травматична или породена от морална олигофреничност (в етимологичния смисъл – oligē  frēn, слаб ум) е амнезията за комунизма у нас? Или в нея има перфидно лукавство?

ЛК : Един наш професор казваше, че един олигофрен може да бъде лукав и хитър, може да излъже чудесно, но никога не може да бъде умен. Умен между другите неща означава освен всичко друго, че трябва и да помниш. Впрочем, да вярваш в комунизма и да гласуваш за неговите съвременни политически наследници е своебразна олигофрения с дефицит на познавателната способност и тежки мнестични увреди.

Да приемам, че една голяма част от така гласуващите са хора от шаяка с конгенитална умствена недоразвитост, също хора от репресивните служби, пенсионери от различните „управленски” служби, възрастни „строители” на комунизма или техните потомци. Но има и обикновени хора, работници, селяни, учители, които просто успешно са били индоктринирани още от деца и са отучени от самостоятелно мислене. Те са живели в кръга на фантазмите, разказвани от Партията, и под влияние на пропагандата са станали полусоциалистически човеци, недовършени „нови хора”. С други думи орли на социализма, които не са успели напълно да полетят при Т. Живков и са се принудили да кацнат в бунището на постсоциализма, където се чувстват зле и то с пълни основания. Закърняването на разсъдъчната способност обаче, която им е наследство от соц училището, от детството и младостта, прекарани в обществото на тоталната лъжа, им пречи да видят очевидното, а именно, че причината за днешната им мизерия са онези десетилетия на разруха, дегизирана като строеж и на последвалите
пакостни посткомунистически грабежи, извършвани точно от същите хора, които притежаваха властта тогава или от техните наследници.

Едно от последствията на моралното слабоумие на голяма част на обществото, завещано от тоталитаризма, е и неспособността да изведеш валидни изводи за заобикалящия те свят, разположени по остта добро-зло, дори при режим на очевидност. Перфидното лукавство е сякаш територия на медийните манипулатори, заменили бюрото в кабинетите на ДС с редакторско бюро или с контролния пакет от акции на медийните компании. Те способстват за продължаващата умствена и морална недостатъчност на населението и задълбочават неговата безпаметност, което на свой ред разпростира хоризонтите на манипулациите до безкрая...

КЯ: Съществува – в глобален план съществува усещане за изчерпване на историята. Не в смисъл, че тя е катастрофирала, а в смисъл, че сме разочаровани от всички „проекти”, от „осъществяването” на човечеството изобщо. Имаме чувството, че оттук нататък животът ще продължава „и така нататък”. Какви са последиците за антропологията от това особено „историческо униние”?

ЛК : Човечеството според мен ще продължи нататък, но никога няма да бъде същото, историята едва ли някога ще се изчерпи или спре. Настъпи може би краят на утопичните идеологии, претендиращи да донесат щастие на Земята, провалиха се и различни капиталистически учения и теории за пазарното общество. Настъпи едно затишие в обяснителната част на спектъра, граничещо с униние. Зад хоризонта обаче се дочува тътенът на надигащи се демографски и религиозни бури, може би катастрофи, които едва ли могат да се направляват с познатите досега средства.

Призракът на войната при 100,000 ядрени заряди, пръснати по света, изглежда толкова апокалиптично, че всички досегашни катаклизми в историята ще изглеждат невинни игри. Човечеството се движи в коловоз с необозначена крайна гара. Моята интуиция е, че епохата на европейско-североамериканската цивилизация, такава каквато я познаваме и нейната културна доминация в последните столетия ще отива постепенно към заник. Други големи и гладни народи ще заемат световната сцена с тяхната различна култура и религия, религиозните конфликти ще пламват и ще нанасят много по-страшни вреди от кръстоносните походи.  Подходът към процесите в обществото навярно ще става много по-прагматичен и оперативен за сметка на теоретичните принципи за управление на обществото по водораздела ляво/дясно.

За съжаление разпалването на класовата завист никога няма да излезе от мода и периодично ще възкръсва в политическото, така че марксистите и криптомарксистите нямат причини за униние. В третия, че и в първия свят винаги ще възникват „социално будни” глави, жадни за мъдроста на Маркс и Енгелс, а supply side economics ще бъдат заклеймявани и след това отново преоткривани. 

Единственото трайно нещо ще бъде тъгата на човека, породена от присъствието му в този свят, без да знае причината за това.