Свободата днес и тук 24 Юли 2024  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Демокрацията

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Димитър Стоянов

Според големия американски социолог Сиймор Мартин Липсен съществува силна корелация между успешното икономическо развитие и развитието на демократичните институции. Тоест когато икономическото развитие на едно общество стигне до такъв стадий от своето развитие, че притежава доход на глава от населението равен на около 6 000 $, средна класа с частна собственост, комплексно гражданско общество, високо развит елит и широко достъпно образование, можем да говорим за стимулирано желание за демократично развитие, масово участие от долу на горе и настояване за все повече демократични политически институции. Дори ако погледнем историческите процеси, демокрацията е намирала почва в богати и високоразвити за времето си общество като това в Атинския полис.

 Днес обаче демокрацията е изправена пред сериозни изпитания. Корупцията, икономическите проблеми и възходът на корпоративната държава урониха престижа на представителната демокрация, поставяйки самата нея на много сериозен тест като форма на управление. Заговори се активно за смяна на политическата система и за цялостна ревизия на съвременните политически институции като на преден план ясно изпъкна желанието за чиста, радикална или още пряка демокрация. Дали обаче е възможно болната демокрация да се лекува с повече демокрация, или пък Александър Хамилтън е бил прав като е казал в статия № 10 от „Записките на Федералиста”, че „Демокрациите винаги са били сцени на размирици и борби; винаги са се оказвали несъвместими с личната безопасност или имуществените права; и изобщо са били с такъв кратък живот, колкото бурна е била смъртта им”?

 Първоначално обаче трябва да се проследи, откъде точно тръгват съвременните демократични институции, докъде са стигнали в настоящето си развитие, по какъв начин са се изменили и дали те имат общочовешки характер, или са ограничени само за определена част от света. Развитието на съвременната политически система води своето начало от основите положени по време на западното Просвещение, които намират почва за развитие в страните, граничещи със Северния Атлантически океан, Средиземноморие и Централна Европа. Погледнато философски ценностите и институциите на Просвещението биват разделяни на две групи спрямо своя характер – според Георг Вилхелм Хегел и Карл Маркс те са потенциално универсални, докато хора като Мартин Хайдегер и Фридрих Ницше отхвърлят това твърдение, заявявайки, че просвещенското наследство е ограничено с пределите на определен културен хоризонт. Не бива да се изключва и ролята на християнската религия, която е един от крайъгълните камъни на западната цивилизация. Самюел Хънтингтън, виден американски политолог и социолог, описва християнството като извор на модерната светска либерална демокрация, а редица философи и мислители като Георг Вилхелм Хегел, Алексис дьо Токвил и Фридрих Ницше казват, че модерната демокрация е светска версия на християнското виждане за универсалното достойнство на човека. Този мотив може да бъде проследен и на много други места. За пример може да послужи Декларацията на независимостта от 1776 г., където Томас Джеферсън пише „...че всички хора са създадени равни, а техният Създател ги е надарил с някои неотменни права...”. Не бива да пропускаме също така ролята на древногръцките класици Аристотел и Солон, чието наследство наистина е уникално на фона на ширещите се по това време вариации на древноизточната деспотия.

 Защо обаче днес тази система удари на камък? Първата и една от най-важните причини е чисто икономическа – „малката държава” се превърна в корпоративна държава. Казано по друг начин нейните действия и интервенция в икономиката доведоха до практическото унищожаване на свободния пазар и издигнаха един корпоративен елит, който наложи монопол върху властта и превърна представителната демокрация в система на сменяеми фигуранти и несменяеми управници. Твърде силно се оказа и влиянието на корпоративния елит върху медийното пространство като медиите постепенно загубиха твърде много от независимостта и безпристрастността си. Не е случайна и забележката на Ноам Чомски, че „гражданите на демократичните общества би трябвало да предприемат курс на духовна самозащита за предпазване от манипулиране и контрол...”. Но може би днешната ситуация в „свободните” медии е най-добре описана в книгата на Едуард Бернайс „Пропаганда”, който казва, че колкото по-сложно става едно общество, по силата на усъвършенстващите се технологии, толкова по-голяма става нуждата от едно невидимо правителство, чрез което да бъде контролирано общественото мнение. Накрая, казва Бернайс, „Демокрацията е в ръцете на интелигентно малцинство, което знае как да контролира и направлява масите”. Идеалният вариант на взаимоотношенията маси и власт...

 Но как обаче стигнахме дотук, че днес един корпоративен елит и група демагози да направляват развитието на цели общество? Възходът на корпоративната държава и унищожението на свободния капитализъм(чрез франчайзи, лицензии, субсидии и други законови действия, установили специални превилегии на една група от личности) са повече от ясни, но тук става дума за нещо друго – промяната вътре в самата демокрация. Неин център престанаха да бъдат индивидуализма и индивидуалните права като цяло и тя се преориентира. Тя постепенно се масовизира, колективизира, оставяйки индивидуалния(наричан още либерален) плурализъм в миналото и установявайки нов групов плурализъм. Груповите права се утвърдиха спрямо индивидуалните, личното и универсалното бяха постепенно заменени, а идеята, че всеки индивид е жив, свободен и трябва да се стреми към своето щастие както намери за добре, отстъпи място на един нов колективен поглед върху света – този на групите, фракциите, специалните интереси, преференциите и прочие.

 Твърде голямо влияние върху падението на демокрацията оказа и един съпътстващ я процес, който породи много силна реакция в определени групи и движения. Това е глобализацията. Технологичният напредък позволи тя да добие изключително широки размери(самата глобализация обаче е в ход откакто свят светува) и да създаде условия не само за разпространението на демократичните форми на управление, но и да донесе големи промени в самия Западен свят. Промени, които най-вече бяха свързани с увеличаването на пропускливостта на националните държави. От демокрацията като система се появиха неща като политическата коректност(съвременна форма на фашизъм) и мултикултурализма, който все по-често бива обвързан с мондиализма и космополитизма. Появи се идеята, че глобалното и демократичното могат постепенно да заменят националното с цел да се постигне определена унифицираност на света и изхождайки от презумпцията, че демокрацията е уж най-добрата форма на управление. По начало тези идеи обаче не са никак нови и крият своите корени векове назад. Те могат да бъдат открити още при древните стоици, но в днешно време тяхна отправна точка е отново Просвещението. В „Идеята за една всеобща история от световно-гражданска гледна точка” Имануел Кант говори за грандиозен съюз между народите, ръководен от единен закон за световното гражданско състояние(„Човек е свободен тогава, когато не трябва да се подчинява другиму, освен на закона” – отново Кант), а в „Ескиз на една историческа картина за прогреса на човешкия дух” Мари Жан Антоан Никола дьо Карина Кондорсе стига дори и по-далеч. Той излага идеята за световно обединение като следствие на общуването между народите и възникването на универсален език. Разбира се, подобни възможни са твърде оптимистични, но придвижването в посока, подобна на тази е факт(„Краят на историята и последният човек” от Франсис Фукуяма). За пример може да бъде дадена Западна Европа, където дялът на неевропейската емиграция нараства, европейското население намалява и се развива активен сблъсък на ценности и култури, а демокрацията се превръща в „златната среда” за криворазбрана толерантност, политическа коректност и мултикултурализъм. Разбира се, всичко това няма да доведе до свят на културно еднообразие и да създаде т.н. „давоски човек”(израз на Хънтингтън) поради специфично споделените културни ценности, традициите в религията и други аспески на общата памет, но въпреки това притеснията за нормалното развитие на Запада са повече от основателни.

 И докато съвременната политическа система поддава масите се надигат. Изливайки яростта си в колективни форми на протест, те шумно се обявиха против „елита” и издигнаха идеята за „пряка” или още наричана „реална” демокрация, тоест искат да лекуват болната демокрация с още повече демокрация. Стигна се дотам, че протестиращите дори измениха легендарния афоризъм на първия губернатор на Вирджиния Патрик Хенри „Дайте ми свобода, или ми дайте смърт!” в „Дайте ми демокрация, или ми дайде смърт!”. За съжаление обаче те залагат твърде много на равенството и твърде малко на свободата. Огромното им желание да представят нова визия за колективни, народни и класови права буди както и интерес, така и подозрение. В статия № 1 от „Записките на Федералиста” Александър Хамилтън пише следното: „Опасното властолюбие по-често се крие зад благовидната маска на народните права, отколкото зад суровото лице на стремежа за твърдо и ефикасно управление.”. Откриха се дори интересни оправдания за голяма част от човешката некадърност и некомпетентност като качествата на всеки отделен индивид, плюсовете и минусите, се отминават с думите „Системата е виновна за всичко”, бягайки умело от крайъгълния камък на всеки справедлив ред(личната отговорност) и вярвайки, че единното колективно право, легитимиращо всяка прищявка на мнозинството, е отправна точка на просперитет и справедливост. Основната идея обаче си остава една и съща – да бъде постигната някаква форма на равенство и групова солидарност като се изкорени всякаква форма на елитизъм. Равенството обаче не може да бъде максимизирано без намесата на една могъща държава, ограничаваща свободата на индивида. И по този начин стигаме до един парадокс – „разгневените” се опитват да лекуват демокрацията с още демокрация, колективното с още колективизъм и икономическите проблеми, породени от държавата, с още повече държава, интервенционизъм и етатизъм. Тоест да кажеш на един роб, че ще се чувства по-свободен, ако започне да работи на двойна смяна. Именно в това се състои най-голямата грешка на днешната демокрация и на алтернативата, която се предлага – липсва уважение към индивида, към неговите права и личното се заменя с още повече колективизъм. Ако трябва да охарактеризираме това с пример, би било уместно да се вметно нещо от Алексис дьо Токвил. Преди около 150 години той казва, че демокрацията разширява сферата на действия на индивидуалната свобода и придава на всеки човек най-голяма стойност, докато социализмът прави от всекиго прост изпълнител, обикновена бройка, винтче в машината. Днес изглежда демокрация и социализъм имат знак за равнопоставеност, а индивидуалната свобода окончателно е заменена с идеята за колективното робство. Но нека да дефинираме и значението на свободата – тя е едно основните човеки права, заедно с живота и стремежа към щастие и всеки индивид може да го използва, както намери за добре, без да нарушава правата на другите. Правата се намират под протекциите на едно правителство, което варди и тяхната материална проява в лицето на правото на собственост. По този начин се гарантира форма на балансирана система далеч от тиранията на единия(диктатура), малцината(олигархия) и мнозинството(колективизъм, демокрация до някъде).

 Докато икономическите кризи се лекуват с мъдра икономическа политика моралната криза на демокрацията не може да бъде излекувана по този начин, или с още от същото лекарство(колективистичен кръстоносен поход срещу последните останки на индивидуализъм). Нужно е възстановяването на индивидуалните права, нужно е могъщата корпоративна държава да бъде сложена ред, а корпорациите – върнати на свободния пазар. Не трябва обаче да се заблуждаваме, че това ще донесе равенство. То ще донесе свобода, а самата свобода означава неравенство, тъй като тя отваря пред хората възможността да напредват, да се развиват и да трупат богатства, което по презумпция ги прави неравни. Това от своя страна води до формирането на „естествени елити”(израз на Джеферсън) или „естествена аритокрация”, която е такава по заслуги, способности, ум, опит и рационалност и води до изграждане от система на взаимнобалансиращи се институции, които гарантират правата на всеки един от нас, изравняват дъската помежду ни и ни дават възможността да се стремим към повече. Стига се по справедливост. Стига се до система, която култивира, а не колективизира индивуалните постижения и създава отлична почва за тяхното надрастване. 

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional