Мила, мръсна, Родино

В сумрачната 1988 г. в миришещия на прах и паркетин салон в Дома на киното са се събрали около 200 души за премиерата на документалния филм "Дишай" на режисьора Юри Жиров. Той разказва за обгазяванията в Русе от румънски завод на отсрещния бряг на Дунав. Филмът е по-особен от другите, най-малкото защото е много по-смел, отколкото предполага лепкавата мрежа на комунистическия конформизъм. В него се показват протести на майки с детски колички пред окръжния комитет на партията. След прожекцията пред смаяния поглед на присъстващите вътре кадрови служители и немалко доносници на Държавна сигурност се създава Комитетът за защита на Русе. По-късно той се превръща в "Екогласност" - една от първите граждански организации срещу комунистическия режим.

Изводите и сюжетите в тази случка са много, но има един, който впоследствие беше позабравен. Желанието на хората за свобода и промяна беше заявено през една много проста цел - за чист въздух и запазване на природата. Близо четвърт век по-късно, след всичките турбуленции на прехода, тази мечта все още не е напълно осъществена.

Сега, 24 години по-късно, водата и въздухът са много по-чисти, но, обективно погледнато, България не се е предвижила много нагоре. За втора поредна година български град оглавява класацията на организацията "Екополис" за най-мръсно населено място в Европа. Миналата година Пловдив, тази - София, въпреки спирането на основния замърсител на столицата - металургичния комбинат "Кремиковци". Колелото на историята се завъртя и сега отново има протестиращи - миналия месец около 100 души заведоха колективен иск срещу община Пловдив, с който я обвиняват, че не прави необходимото, за да подобри въздуха, който дишат.

Доскоро основен индикатор за екологичната обстановка в страната бяха главно обявленията от страна на Брюксел за нови и нови наказателни процедури за това, че не изпълнява екоизисквания на Европейския съюз, както и отчетите за бавния напредък по оперативна програма "Околна среда". Протестите в Пловдив, а и на други места показват, че екостандартите не са просто прищявка на евробюрокрацията. Недоволството този път дойде отвътре, а гражданите заявиха, че имат право да изискват по-чиста околна среда. Въпреки подобрението очакванията на хората също са се вдигнали и те са станали много по-взискателни.

От едно мръсно към друго мръсно

България има две основни предимства по отношение на екологията. Първото е, че индустрията се е сринала от началото на демократичните промени, а второто - че не е много гъсто населена и голяма част от населението е концентрирано на едно място. Все неща, за които нямаме особени заслуги и дори не са били особено желани. В България има доста места, подходящи за дишане. Ако слезем от връх Рожен, където е измервателната станция, отчитаща най-добрите показатели на въздуха, и се насочим към местата на ежедневно обитание обаче, Менделеевата картина започва да се променя.

Годините на плановата икономика оставиха наследство огромни исторически замърсявания, които държавата не успява да ликвидира до ден днешен. През лятото на 2011 българският Париж, по-известен като Перник (приликата е само по отношение на катакомбите и под двата града), влезе в полезрението на медиите, след като "специалисти алармираха, че три подземни язовира, образувани в ликвидираните рудници, подкопават града, могат да го погълнат и да предизвикат дори трус от четвърта степен по Рихтер". Кметът на Перник Росица Янакиева отрече апокалипсисът да наближава с такава страшна сила (въпреки че измервателните уреди отчитат движение на пластовете), но според предварителните изчисления ще са необходим между половин и един милиарда лева за решаването на проблема. През 2010 г. на плажа Вромос, намиращ се до Черноморец, пък отново изплуваха проблемите от безотговорния рудодобив по времето на социализма. Плажът беше обявен за опасен, след като десетилетия по-рано в залива са били зауствани радиоактивни отпадъци от хвостохранилищата на медната мина "Росен".

В годините на прехода на преден план бяха проблемите на класическите мръсни места в България, където населението съжителстваше с пословичните залпови изпускания на вредни емисии от големи горивни инсталации след края на работното време на регионалните екоинспекции. През последните години обаче това започна да се променя. Редица от оцелелите предприятия, преминали в ръцете на частни инвеститори, предприеха мерки за подобряване на процесите си на работа (с някои изключения, разбира се, които докараха на държавата наказателна процедура заради надвишаването на допустимите норми серен диоксид - виж текта Черен Петър). От данните на екоминистерството се вижда, че с изключение на Варна (37%), Кърджали (28%), Сливен (15%), Гълъбово (31%) и Раднево (42%) в останалите общини приносът на индустрията за финото прахово замърсяване е под 3%. Това не означава че и сега някои от предприятията нямат своите мръсни тайни. При тях обаче държавата има механизми за противодействие под формата на глоби, които, ако бъдат прилагани съвестно и имат адекватен размер, биха направили всяко неспазване на екологичните норми икономически необосновано за бизнеса.