Мемоарите му са дълбоко неискрени - опит за политическа самореабилитация, казва авторът на филма “Човека и народа”
Режисьорът Светослав Овчаров- Снимка: Невена Борисова
Режисьорът Светослав Овчаров е автор на нов документален филм за Тодор Живков „Човека и народа” (който върви по кината, заедно с последния му игрален филм „Зад кадър”, който пък разказва за съдбата на едно семейство, попаднало в капана на ДС).
Овчаров прави „Човека и народа” четири години, изчитайки огромно количество книжнина в Държавния архив, изучавайки хроники, фотографии и опитвайки се да систематизира всичко това. По това време той работи и върху новия игрален филм „Зад кадър”, който също засяга темата за българския комунизъм.
През 70-те години се събират спомени от най-различни хора, които са имали досег до Живков. Тези спомени не са огласени през комунизма, защото с „трогателната си непосредственост”, както я нарича Овчаров, авторите говорят с подробности, които са били нелицеприятни на режима. А след края на комунизма няма интерес към тях.
„Човека и народа” проследява живота на Живков в два етапа – периодът преди и до издигането му на власт, и след поемане на властта.
Какъв държавник и човек е бившият Първи? Как е управлявал и докъде е довел България? Кои са силните и слабите му страни, какво е обкръжението му?
„Човека и народа” засяга не само въпроса кой е Живков, но и кой е управляваният от него 35 години народ; кои са горчивите истини, които българите все още премълчават и пред себе си. „Свикнали сме срещу нас да има едно огледало и да обвиняваме него, че е криво, а не собствения си образ”, казва Овчаров.
- Филмът върви по кината, представяте го пред публика в страната, какви са ви впечатленията?
Тодор Живков на среща с народа. Снимка: Държавен архив
- Тези дни бяхме във Велико Търново. Направи ми впечатление, че в почивен ден дойдоха много хора, които гледаха и искаха да разговарят за филма. Във всички тези градове очевидно има достатъчно много интелигентни, разумни, знаещи, можещи хора, които няма къде да реализират енергията си, което е много печално. Те използват всяка възможност да общуват не толкова с авторите, колкото помежду си, защото къде иначе да се съберат тези хора с общи интереси, за да споделят мисли в главата си. Очевидно модерните кина не предлагат такава духовност, нито пък такива филми, нито пък възможност да седнеш да коментираш. Според мен е еднакво полезно за авторите да чуят какво мислят хората, и също толкова полезно за хората, защото те имат нужда да се чувстват човешки, а не в някакво потиснато положение. За съжаление от един вид зависимост се премина в друг вид– от политическа зависимост се премина в икономическа. Ако преди виждахме изход, всички си казвахме, че ще се промени системата и всичко ще си дойде на мястото, сега си казваме, че системата трябва да се промени, но накъде…
- Как реагират хората на филма?
- Очаквах, че реакцията ще е по-бурна. Имам чувството, че все още филмът не е достигнал крайните си ярки отрицатели, което рано или късно ще се случи. Ако човек не иска да предизвиква такива мнения, няма какво да се хваща да прави филма.
- Защо филмът ще има крайни отрицатели?
- Проблемът е в хората, които са живели в това време, защото всеки от тях има някаква своя истина и я търси във филма. И ако я намери - лошо, ако не я намери, пак лошо. Ако не я намери, той казва: „Е, как, аз това го знам, а във филма не се казва!”. Ако я намери, пак лошо, защото си казва: „Е, че тогава какво ново ми казвате!”
Филмът разказва за много събития, които много хора мислят, че познават. Само че тези събития за пръв път се виждат като документи, които са конкретна историческа защита на тези факти. Всички знаят за Априлския пленум, но никой не е виждал неговите стенографски протоколи. По време на комунизма не се позволяваше ползването им, а след това никой не се интересуваше от тях вече. Така е с огромно количество други исторически документи.
- Какви спомени са използвани вътре?
- Има огромно количество изключително интересни спомени от Държавния архив. Аз не виждам причина да се съмнявам в достоверността им, те са разказани по времето на Живков, просто тези автори не осъзнават какво разказват. Такъв е да речем споменът в началото на филма за това как около 9 септември Живков предложил на един другар да облече дрехите на хора, които след малко ще бъде застреляни. И той се съгласил, свалили дрехите, облякъл се с дрехите на тези, които ще бъдат застреляни. Фактът, че един човек предлага на друг да облече дрехите на човек, който ще бъде убит, и той го приема на драго сърце, е достатъчно показателен за събитията около 9 септември. Разказващият това няма ни най-малко чувство на вина за разказваното.
Тези спомени ми се струват по-ценни от спомените, които се разказват сега. Публикуваните спомени по време на Живков са хвалебствени. Мемоарите между 1990 и 1993-1994 г. са отрицателни. След 1994-1995 г., времето, когато комунистите дойдоха на власт в България, акцентите в спомените се изместват обратно. Хора, написали вече книги в едната посока, написаха книга в доста по-различна посока, представиха събитията от друга гледна точка. Ясно е, че спомените в случая са измамливо нещо и хората си спомнят и или премълчават това, което им е изгодно.
- Какво смятате за мемоарите на Тодор Живков? Докрай истинни ли са?
Тодор Живков с Леонид Брежнев. Снимка: Държавен архив
- Мисля, че са дълбоко неискрени. Те са опит за политическа самореабилитация. В тези мемоари той почти никъде не гледа в дълбочина на процесите, за които разказва. Да не говорим, че в мемоарите почти никога разказващия от първо лице не е виновна страна. Каквото и да се случва, събитията са виновни, трети лица са виновни, великите сили с техните изисквания, но „аз” никога не съм виновен, „аз” съм жертва на обстоятелствата или действам спрямо тях, обикновено съм действал по най-добрия възможен начин. Мемоарите са изключително лъжлив източник на информация.
Като четете огромната част от мемоарите на съратниците на Живков, публикувани след комунизма, виждате как всички са дълбоко убедени, че са издигнати на ръководни постове благодарение на изключително високите си лични качества, а са свалени заради грубото вмешателство на Живков, който не разбрал тяхната голяма роля и по такъв начин ги низвергнал, без да има морално или политическо право. Всички те вярват не само в своята невинност, но и в изключителността си. Но нали в края на краищата нали един и същ човек ги е издигнал и свалил, т.е. кога той е бил прав - когато ги е издигал или когато ги е свалял?
Освен това, когато чете тези мемоари човек остава с впечатление, че това са едни изключително посредствени хора. Като четеш мемоарите на някои съратници на Живков, си казваш: „Ами заслужено е бил пръв между тези хора, той има повече качества от тях”. Така че колкото и те да се опитват да натоварят всички криви дърва на гърба му, всички са участвали в този процес и няма какво някой да се прави на невинен, независимо къде стои на етажите на властта.
В едно мъртво езеро на посредствеността къде се намираш, повече към центъра или бреговете, е едно и също. Посредствеността не създава нещо, тя произвежда само посредственост. За съжаление ние сме в това положение в продължение на десетилетия.
Ако ние сме народ, който няма върхове - и в гражданското си поведение, в миналото и до ден днешен - защо това е така? Опитваме се да търсим някакви отговори на този въпрос, дали всъщност посредствеността това не е съществуванието без Бог. Когато човек съществува без мисълта за Бога всичко е позволено. А оттук до липсата на всякакъв морал има една крачка или по-скоро ти си вече от другата страна. Като говоря за хора, които няма да харесат този филм, това са хора, на които няма да им хареса, че това е така. Ако погледнем към успешните, в кавички казано, популярни филми на историческа тематика, всички те са дълбоко исторически неверни и са патетични. Те отрязват големи части от истината, за да оставят удобна патриотична патетика. Не искам да цитирам имена. Колкото е по-проста една истина, толкова по-лесно се възприема и възпроизвежда. Никой не обича да му напомнят, че е слаб, че няма позиция. Ние се опитахме да го направим това във филма.
- Как бихте описали най-общо Живков, след като вече знаете толкова за него?
- Хората, които се стремят към властта, често смятат, че тя е най-важното, а всъщност важното е как да управляваш. В крайна сметка в управлението си Живков владее едно единствено нещо и то е боравенето с администрацията. И той прави това много вещо. Но размествайки хората, не се размества системата, то е като да разместваш мебелите в едно жилище, което така остава същото. Има действия на Живков, които нямат дълбока икономическа логика или са плод на политически действия, които са резултат само на оцеляване на момента, на краткосрочни ползи, които той извлича от себе си, понякога и за държавата, разбира се.
Снимка: Държавен архив
Снимка: Държавен архивТодор Живков с Леонид Брежнев. Снимка: Държавен архивТодор Живков с Леонид Брежнев. Снимка: Държавен архивТодор Живков на среща с народа. Снимка: Държавен архивТодор Живков с Вълко Червенков на посещение в изложба. Снимка: Държавен архивТодор Живков с Папандреу. Снимка: Държавен архивСнимка: Държавен архивСнимка: Държавен архивСнимка: Държавен архивТодор Живков като юноша. Снимка: Държавен архивСнимка: Държавен архивСнимка: Държавен архивСнимка: Държавен архив
- Живков твърди в интервю за „Всяка неделя”, че лично е взел решение за закриване на лагерите. Вярно ли е това?
- Естествено, че ожесточението в преследването от 60-те години не може да се сравнява с това от 40-те години, когато просто те убиваха, без да питат. Факт е, че в началото на направлението на Живков намалява това ожесточение. Но това не е резултат на негово лично поведение, на личен акт, а на ставащото в СССР. Десталинизацията в СССР е курс на ръководството, имащ отглас в България.
- Казват за Живков, че е бил неграмотен, знае се, че е наричан дори прост. Какво мислите за това?
- Това във филма донякъде се разглежда. В сравнение с една голяма част от предхождащите го политици от Комунистическата партия той е значително по-образован, все пак е завършил гимназия. Да завършиш гимназия по време на Царство България не е никак малко. Той е бил дълго време обкръжен от хора с никакво образование, които имат завършено до трето отделение и Ленинска школа в Москва. В този смисъл тези приказки са малко пресилени. Живков е без висше образование, но не е единственият човек, управлявал България без висше образование. Самият той според мен кокетира с простонародния си произход, ползва го като маска, зад която се крие.
Той смята, че има много вярна преценка за хората, но това, което го прави слаб е, че взима желаното за действително много често. Тръгва с големи икономически проекти, без те да бъдат икономически обосновани докрай, нито да бъдат осигурени, като финансов ресурс например. Вярва в чудеса, в смисъл на това, че ще стане чудо и България ще „цъфне”. Има много разкази на хора около него как той възторжено разказва как еди-кой си е на крачка да открие лекарство против рак и как, когато България открие това лекарство, всички ще започнат да идват тук да се лекуват и ще се превърнем в най-богатата страна, защото ще сме единствените производители на лекарството. Не се открива това лекарство. Намира се друг, който заявява, че ще произвеждаме енергия от водата, и отново се мисли как ще станем най-богатите. Или знаменития проект с големите заводи, които се строят по японска технология, с идеята, че японският мениджмънт ще оправи всичко, ще продава продукция. Смешното е, че това са въздушни кули, подплатени с милиарди долари, които в края на краищата изчезват и ние ги плащаме до ден днешен.
- Това ли бихте казали на хората, които казват, че по време на Живков страната се е развивала добре и той е направил всичко това, построил „две Българии”. Това е много устойчиво изречение у нас…
- През цялото време на социалистическото си съществование страната живее на кредит. Следващият кредит се взима, за да се погаси предния. България получава на преференциално ниски цени петрол, който реекспортира и изнася оръжие, наркотици, чрез които успява да върне валута и да постигне баланс. Но това е благодарение на ползването на ресурси от СССР, а не благодарение на системата. И когато този кран започне да се затяга, а всичко продължаваше по същия начин, страната се срути за пореден път. Тя няколко пъти фалира по време на социализма и последния път се срутва заедно с цялата социалистическа система - когато се оказа, че няма ресурс, за да съществува, че не можеш да ядеш наготово, че т.нар. бели пари за черни пари свършват и няма откъде да се вземат повече. Мисленето, че по онова време имаше всичко и се живееше лесно, е илюзорно. Нито имаше всичко, нито се живееше лесно. Ако под всичко се смята, че имаше два-три салама в магазина… Но не може да измерваме макроикономиката със салама. Изречението „По онова време се живееше лесно, имаше всичко, имаше правила…” е част от нежеланието да приемеш истината. Горчивите истини се приемат най-трудно.
Политическото поведение на Живков е изключително интересно, защото той няма автентични политически решения, с изключение на последните една-две години, когато се опитва панически да открие как да овладее положението.
- Не е ли мислил искрено за страната?
- Разбира се, че е мислил. На първо място е мислил за личното си оцеляваме, но не може да се каже, че не е мислил за страната. Защо да се заблуждаваме? Тук не става дума за патологични злодеи, които казват: „Ще натъпчем тази страна в кози рог и ще гледаме всички да са зле”. Но това, че някой има добри намерения, не означава, че може да ги реализира. Всичките решения на Живков са ехо на решенията на Москва. Когато той остава без тази пътеводна звезда, която винаги му чертае пътя, каквато е линията на Москва, след идването на Горбачов, той започва да се хвърля от крайност в крайност, да търси някакъв изход, защото няма кредити, излизаме на световни цени на това, което получаваме от СССР. Очевидно така не може да се съществува.
http://www.youtube.com/watch?v=cKsQfkoCtng&feature=player_embedded#t=0s
Живков разбира, че Горбачов е човек от друго поколение и между тях не може да има същия тип отношения, каквито е имало между него и Хрушчов, Брежнев.
- Как се отнася филмът към падането от власт на Живков?
- Филмът донякъде се занимава с този момент. Самият Живков много добре разбира, че е загубил подкрепата на Москва. Ходел е из кабинетите и не е давал на сътрудниците си да говорят, защото казвал, че всичко се подслушва и отива в Москва. Давал си е сметка, че това което се случва, директно се докладва извън страната. Тоест тази линия на загубване на контрол върху събитията вече достига кулминация, Знаете, че началникът на Управлението за безопасност и охрана разбира за готвения заговор, но не казва на Живков. Някои твърдят, че Живков знаел за заговора и даже за хората, които ще го направят. Аз малко се съмнявам, тези приказки се появиха много късно след това, за да бъдат верни. Просто събитията не са били в ръцете му. И неговите другари от Политбюро го измамват. Те се разбират на 9 ноември, че той ще подаде оставка като генерален секретар на ЦК на БКП, но ще остане председател на Държавния съвет, а на следващия ден съобщават, че подава оставка на двата поста, и той не може да направи нищо. Със същите средства, с които той борави с десетилетия, неговите другари го измамват.
- Промени ли се мнението ви в процеса на правене на филма?
- Аз съм част от това време. Когато говоря за това, говоря по някакъв начин и за себе си. Не се изключвам от това нещо, от целия процес в страната. Да, аз съм живял в това време, опитвал съм се да не участвам в цялото това съглашателство. Не съм сигурен, че съм успявал, всеки, който е живял тогава, в някаква степен е съучастник на времето, в едно колективно отсъствие от обществения живот. Въпреки че шумно се демонстрираха някакви „обществени” движения, всичко това беше мъртво… А когато участваш в това, то те заразява…
Това, което ме е учудвало, четейки документите, е удивителната липса на характер на хората, участващи във вземане на решения. Това е такава пъргавост на гръбначния стълб, изкривяващ се в необходимата посока, че просто се удивлявам, че това са човешки същества и че съдбата на страната е била в ръцете им. Може би просто, за да участваш в политическия е необходимо да си такъв. И въпреки това…Има пълно отсъствие на достойнство! Чувството за самосъхранение измества всичко останало. И това е печално.