Трябва ли да чакаме абитуриентските балове, за да се възмутим?

"1-2-3....12" това броене придружено с радостни викове и клаксони огласява улиците у нас в края на май. Вероятно сте свикнали с него и не обръщате внимание. Или всеки път при вида на подаващ се от кола зрелостник поклащате неодобрително глава. За какво са показателни ритуалите около абитуриентските балове?  Или ги има и в други страни? Какво искат да покажат завършващите гимназия и толкова ли е радостно, че училището приключва? В опит да отговорим на тези и други въпроси ви предлагаме анализа на професора по културна антропология в Софийския университет "Св. Климент Охридски" Ивайло Дичев.

"Влак, който пристига по разписание, не е новина"

Медиите се държат с абитуриентите точно като провинциални клюкарки – гледат и одумват. Разбира се, най-екзотичните, най-разголените се обсъждат и снимат най-много. И лайтмотивът е неизменно един – младите не са каквито бяхме ние, моралът запада, светът отива по дяволите. Това обръщане на оптиката не само ни обрича на морални терзания, но и създава непрестанно негативни публични образи за подражание. Представете си, че медиите показваха добрите деца, онези, които завършват с отличие, с амбиции за кариера, с морални ценности. Ами просто нямаше да е така "интересно" (защото влак, който пристига по разписание, не е новина).

Разбира се обществото има нужда да говори за възпитанието на децата, но дали да чакаме точно този повод? Дъщеря ми е на 11 и казва, че е единственото момиче в класа си, което не си лакира ноктите. Ходят на училище като на дискотека, попипват мобилните телефони в час, пет пари не дават за бележките. Трябва ли да чакаме абитуриентския им бал, за да се възмутим? Нека разграничаваме екзотичния медиен куриоз от анализа на обществото и принципните решения, които трябва да взимаме.

Например: как да осъществяваме санкция върху поведението на младите?

Докъде е свободата им и докъде – нашето безразличие ("Пусни си компютъра мило, че сега имам работа..."). Какви стимули дава обществото за това те да направят усилие и да се интегрират в него? Във всички човешки култури има ритуали на инициация, където младият доказва себе си и съответно получава място в обществото. У нас няма нищо подобно. Няма улавяне на диво животно като при предмодерните племена, няма публична реч пред общността като еврейския Бар Мицва, няма изпит пред жителите на селото като през нашето Възраждане. От децата не искаме нищо, не поставяме никакви условия – единственият начин да се докажат е да се напият до безпаметство.

"Ритуалът няма център, нито символика"

Ако гледаме формално, самият ритуал е доста плосък и глупав (как не измислиха нищо по-интересно от това "1 – 2 -3...12!"). В него се преплитат елементи от сватба, изпращане на войник, днес все повече – модно дефиле. Но някак си няма център, няма символика. В Америка например трепетът около "пром-а" е в това как да поканиш дамата си на бала – със стих ли, с някаква шега ли, с падане на колене ли. Другаде наблягат на карнавалното, или пък в центъра е раздаването на дипломите.

Някак не върви тази работа с оформянето на публичните празници у нас – дейците в тази сфера са парализирани от страха да не би да ги обвинят, че се отклоняват от "автентичния" фолклор и националните ценности. Наместо да станат един жив, спонтанен карнавал, кукерските празници се журират от професионални етнографи. Сватбеният кич е в ръцете на ресторантски DJ-и. Най-добре тук да не се месят специалистите по националните светини и да се оставят нещата на отделните училища. "Ние празнуваме ето така". Тази година например една гимназия реши да ходи до море с градски транспорт. Някаква друга може да реши да отбележи завършването със смешно състезание. Друга – с обръщане на ролите между учители и ученици.

Когато елитните училища зададат модел на креативност, на истинска публична изява на децата, а не кесиите на родителите им, това ще зарази и останалите.

Македонски вестник отбеляза колко кичозни са баловете в България. Това май беше най-тежката травма на годината. Който следи македонската преса знае, че те отдавна ни се подиграват за чалгата, Азис е една от емблемите на българина, наред с незнайния монголоиден татарин. Истината е, че разпуснатостта у нас е далеч по-голяма отколкото в много по патриархална Македония. Да не говорим за още по-стегнатата в морално отношение Гърция, за ислямски моралистката Турция. Не следя този жанр особено, но ми се струва, че дори в Сърбия, откъдето избликна турбофолкът, песните са по-лирични, певиците по-прибрани. Само ние и Румъния допускаме такава разюзданост – и мога да ви уверя, че тя впечатлява не само македонците, но всеки, който дойде тук. Вероятно работата е свързана с бандитската приватизация на държавата в тези две страни, с резкия преход от много краен комунизъм, където общностният контрол е заменен от милиционерски, към един хиперкапитализъм без морални устои.

Разбира се македонците си имат и политически причини да се отграничават от нас – този оптически проблем на интересното, който споменах по повод комерсиалните медии, в случая има идеологически подтекст: лошото е по- видимо от доброто.

Работата започва да прилича на бардак

Абитуриентският бал следва модела на инициацията: след нея младият човек става възрастен, което значи, че може да се ожени, да построи къща, да има деца. Така че тук нито има нещо ново, нито пък смятам, че някога еротичния момент в инициацията може да изчезне (сюжети със заглавия "инициация" не случайно са любими на порноиндустрията!). Работата е там, че в края на 12 - ти клас у нас за полова инициация е късно - "непоправимото" се е случило отдавна, младите са почнали секуален живот поне 4 години по-рано. Губи се и другият смисъл на прехода – символичното позволение за сексуален живот, което те получават от общността. Съвременните градски семейства (не забравяйте все пак, че в малките места нравите си остават по-патриархални!) от 9-10 клас дори окуражават децата си да имат гаджета, в някои случаи ги оставят да преспиват у дома, в детската (?) стая. Какво остава за абитуриентската инициация? Всичко това, което така или иначе се е правило, да се направи показно, вулгарно, в режим на ексцес.

В някои случаи, както го отбелязват братята македонци, работата почва да прилича на бардак, но все пак основната енергия на младите не е да се продадат на богатите чичковци и лелки, а да се чифтосат помежду си, а обществото да им се радва. Но сексуалното освобождение е някак закъсняло на тази възраст. Краят на 12 клас е друго: това е моментът на социално разслоение - единият става инженер, другият метач, третият наследява татко.

Днес този социален момент се подчертава с разходването на стойност – скъпи коли и фризури. При североамериканските индианци има такъв ритуал, наречен "потлач", който се състои в това кой ще похарчи повече – единият вожд хвърля в морето сандък скъпоценни ръковини, другият вожд, за да не остане назад, заколва десет прасета...

В това надхарчване е днес социалният смисъл на абитуриентския бал, престижът зависи пряко от способността ти да похарчиш пари. Разбира се това важи за по-ниските социални слоеве, където богатството се мери в количество. Истински богатите се стремят да притежават неща, които другите не могат да имат – рядка картина, наследствено имение, недостъпно преживяване... Така е и с абитуриентите: онези, които наистина искат да се разграничат, търсят да направят и изживеят неща, които са недостъпни за другите.