Евгени Силянов : Македонският въпрос беше ипотека, която лежеше на българската външна политика

- Г-н Силянов, вие сте един от младите български дипломати по времето, когато България беше окупирана от съветската армия. Как  Ви завари превратът?

- На 9 септември 1944 бях на служба като първи легационен секретар в нашето посолство в Берн. Шеф беше Кьосеиванов, който рядко пращаше доклади до правителството. Въобще – спокойна легация. Бяхме двамата със Стефан Бочев. Ние знаехме, че идат събития, които ще направят връщането ми невъзможно. Тогава се страхувах от германско вземане на контрола над България, защото това се случи с Унгария, която се опита да излезе от Оста и беше окупирана от Райха. В дипломатическите среди се чуваше, че ние правим усилия за завой и да излезем от съюза с Германия. Върнах се в София, за да си взема някои спомени от къщи, разчитайки, че не цял живот, но поне няколко години няма да живея в България. В деня, когато Съветите ни обявиха война, ние бяхме със съветника на легацията Мильо Милев да купуваме обувки за армията. Обадих се по телефона в посолството да разбера какво става и ми казаха, че Съветите са ни обявили война. Защо? – извиках аз. Никаква причина нямаше. Ако обявяваха война поради съюзнически съображения, трябваше да го направят много по-рано, когато обявихме война на Англия и Америка. После си казах: обявяват война, за да могат да участват във всичко, което става на Балканите. Трябва да бъдат във война, ако искат да имат претенции. Както ми каза един френски аташе: „Те ще ви окупират първи, за да бъдат там преди съюзниците.” Така и стана. Всички предполагахме, че ще бъдем победени. Че ще има един безкрайно тежък договор, но никой, дори Кьосеиванов, който беше известен със своята предвидливост, не мислеше, че нещата ще се изпуснат дотам, че всичко ще отиде в ръцете на Русия.

- Твърди се, че точно по времето, когато вие сте в посолството ни в Швейцария, се правят първите сондажи за излизане на България от войната.

- Ще ви кажа точно. Някъде през 1942, когато не беше още ясен изходът на войната, американците пратиха в Швейцария един човек – Алън Дълес, който по-късно стана шеф на ЦРУ. Отначало той даже се водеше към екипа на посолството на Щатите. Инициативата беше на Дълес. Кьосеиванов прояви интерес, но не отиде лично да преговаря, а изпрати Мильо Милев. Сигурно нещо е останало в архива на Милев, който дъщеря му (Барбара Балкански – б.р.)предаде на САЩ – на центъра, където се пазят архивите от Втората световна война.

- Смятате ли, че ако цар Борис не беше починал (или не беше отровен), България щеше да се спаси от болшевизма?

- Според мен положението щеше да бъде същото с една разлика – нямаше да има толкова жертви. Съюзниците бяха поставили условие, че няма да има никакви сепаративни споразумения, а Германия и съюзниците ѝ трябва да бъдат разгромени напълно. Полша, която беше най-вярна на съюзниците, заради която се обяви войната и пр., остана в ръцете на Русия. Както и знаете, не са само ялтенските споразумения, които разделиха света на зони на влияние. Това датира още отпреди Техеран – Москва.

- Смятате, че България е била обречена от Великите сили?

- Абсолютно! Още на Виенския конгрес през 1815 е решено изрично, че Великите сили (тогава тримата императори) контролират и се разпореждат с малките държави. Това е поставено като общ принцип, който може да се проследи чак до днес. Така ще стане и с Македония. Великите сили ще решат какво да става с тази страна.

- Но на Цариградската конференция Великите сили поставят Македония в т. нар. Западна България, а след това на Берлинския конгрес се отмятат от позицията си.

- Това е въпросът за Ориента. Великите сили подкрепят Турция не защото са поддръжници на исляма, а защото се поставя въпросът за Проливите. Тогава никой не си е задавал въпроса какво е това население и чии са тези земи, а се видя, че Русия си създава един вид сателит, чрез който излиза на Проливите, а е неизвестно какви ще са следващите ѝ стъпки. Така е и до днес.

- Оттам възниква македонският въпрос и започват борбите в Македония!

- Ще цитирам Франсис дьо Пресансе. Когато става истинската национална катастрофа след Балканската война, той казва: „България има само грешката за една привидна първа агресия спрямо съюзниците.” Напълно установено е, че преговорите между Гърция и Сърбия се водят много преди 16 юни (1913г.-б.р.). Баща ми по този повод казва: „Цялата тази трагедия води началото си от берлинската неправда.” Тогава по това нямаше съмнение в никого. От Санстефанска България Великите сили отидоха в другата крайност – да няма изобщо България, тъй като Княжеството беше васално на султана, нямаше право на посланици, а само на дипломатически агенти и пр. У българите остава чувството, че тази неправда трябва да се поправи и това става първият въпрос на нашата политика. Македонският въпрос беше ипотека, която лежеше на българската външна политика. Ние бяхме изоставили всичко освен т. нар. национални идеали и това беше нещо, по което не можеше да се дискутира. България участва във всички войни заради Македония. Никаква роля нямаше германофилството, за да се ангажираме с Германия. До Първата световна война икономически бяхме ангажирани повече с Франция и Белгия. Много късно германците дадоха по-голям заем. Интелигенцията следваше във Франция, Англия – само техниците ходеха повече в Германия. Всичко беше в това – кой може да ни върне Македония. Пълна глупост е да се говори за фашисти и нацисти. В България имаше един гламав, който беше образувал някаква групичка пред един дюкян и сложил знаме. За него се говореше, че е българският Хитлер, но сега не мога дори да си спомняимето му. Отидохме с Германия, защото тя имаше ревизионистични искания и ние се надявахме, че ще ни се върнат Македония и Беломорска Тракия. Ратниците, легионерите, отецпаисиевците дойдоха много по-късно и те също нямаха идеология. Те говореха пак за националните идеали.

- Как според вас се е гледало на тези стремежи в Македония?

- Според Рене Пино в книгата му „Източният въпрос” Македония очаквала подобрение на участта си само от България. Тогава във всички данни – за жертви и пр., се споменават различните народности. Най-много са българите. Македонци няма! Не само ние мислехме, че това е българска земя и народ. Всички в Европа ги смятаха за българи.
            Баща ми би се учудил много, ако някой му кажеше, че той не е българин. Той казваше винаги, че е македонец, което означаваше, че е българин от Македония, така както имаше българи от Тракия, от Мизия и пр. Симеон Радев например – може ли някой да каже, че не е българин. Какъв по-голям българин от него!

- Откъде според вас днес идва това желание на македонците за обособяване в отделна нация?

- Това, което знам от Балканската война, която си спомням, и от Първата световна война, (която вече следях по карта) насам, и което съм прочел, мога да кажа, че днес положението е вече много променено. Тогава в т. нар. Южна Сърбия имаше такъв национален терор, сравним само с терора вя някои азиатски държави. Ако човек кажеше, че е македонец – не става дума да каже, че е българин, - биваше пребит от бой. Всичко зависеше от Белград. За да използва Македония за баланс срещу Сърбия, за да се увеличи ролята на Хърватско, Тито даде автономия на Македония. Ходил съм в Македония по комунистическо време. Казваха: „Ние не сме вече южни сърби, имаме парламент, правителство, ние сме автономна държава.” Едновременно се развиваше пропаганда срещу окупацията на българските войски. Те не са избивали патриоти, както се твърди, но като заместници на германската армия там – бунтовниците против войската са разстрелвани. Това става във всяка държава.
            Сега повече от две поколения не знаят истината и вярват на пропагандата. Когато бях в Охрид, в двата местни вестника видях антибългарски статии – и то поредици – едната №16, другата №18. Това все пак е оставило следи. Когато в България беше най-твърдият режим, в Югославия имаше омекотяване. Те вече можеха да пътуват. Завиждаха на България, че е много по-добре стопански. От около 40 год. се чувстват самостоятелни.
            Сега в България отговорни хора казват: „Ако стане нещо в Македония, ще дойдат няколкостотин хиляди бежанци – какво ще ги правим.” Ами след Балканската, след Първата война стопанското положение беше по-лошо, отколкото е сега. Но веднага посрещнахме бежанците. Това беше очевидно правилно и Обществото на народите даде два заема на България – стабилизационния и бежанския заем.

- Мислите ли, че отношението ще се промени сега, когато България се отваря към Македония?

- По-добре е, разбира се, да сме в добри отношения, но мисля, че това няма голямо значение за бъдещето на тази част от Балканите. Ако се намеси Албания, въпросът за Косово и пр., такива палиативи напомнят опити да се гаси горски пожар с чаши вода. За мен е абсолютно сигурно, че Сърбия и Гърция са решили да попречат на Македония да стане истински автономна държава, да си запазят зони на влияние, с оглед, че един ден ще могат отново да окупират тази държава и да я разделят на две. Милошевич предлага името на Македония да бъде Южна Сърбия. Уверен съм сто на сто, че има писмени споразумения между Гърция и Сърбия. Въпросът за името и знамето не е толкова важен. Сърбите искат отново да бъдат господстващата сила на Балканите.

- Цялата трагична история на борбите в Македония е описана най-добре от вашия баща Христо Силянов. Бихте ли казали няколко думи за неговата съдба.

- Баща ми беше депутат в два парламента последователно през време на Сговора, след това беше редактор на „Демократически сговор”, пишеше статии. Беше пламенно отдаден на македонската история. Създаде с други журналисти пенсионен фонд и се пенсионира преждевременно, за да работи – в архивата, и преписваше – тъй като тогава нямаше фотокопия – преписваше на ръка. Успя да напише бързо първия том на своите съчинения. Почти беше готов вторият том, който излезе посмъртно, събра някои материали за третия том. „Спомените от Странджа”, „От Витоша до Грамос” и „Писма и изповеди на един четник” са писани веднага и излизат около 1910. Тогава нямаше ксерокси и аз преписах целия труд на ръка от списанието, където беше публикувано – в Народната библиотека, за да може да се издаде като отделна книга.

- Той е един от хората, които при Долни Дъбник са били пребити от земеделците. Защо смятате, че имаше такова негативно отношение между БЗНС и ВМРО?

- То е много очевидно защо! Както знаете, когато дойде Стамболийски, той реши да подобри отношенията със Сърбия. Това не е неправилно. И тези, които дойдоха след него, продължиха тази политика. Но той го направи много брутално, тъй като беше много буйна натура. Има текст в книгата на Кацаров – цитира се Стамболийски да казва на някакво събрание: „Не щеме Македония! Халал да ви е!” Казва го на сърбите. Можете да си представите, че за македонците това е едно недопустимо предизвикателство. Вие знаете, това бяха хора, които се кълняха над камата и револвера. Те възприеха Стамболийски като истински враг. Но това, което стана със Стамболийски, е недопустимо. Не трябваше да го убият. Но да се смята, че като става жертва, той е бил автентичен демократ – това не е вярно. Тогава бях още ученик. Но помня, че Стамболийски насочи срещу себе си цели политически категории. Той заяви например, че адвокатите не са нужни и така последователно атакуваше интелигенцията като съсловие. БЗНС не беше партия, а съсловно движение. Много добре! 4/5 от населението беше земеделско и 4/5 от бюджета се попълваше от селското стопанство. Но нямаше защо да се създава съсловна държава. Ако някой отвори някогашното „Земеделско знаме”, ще открие много куриози. Например за обличането на учениците в униформи, копирани от селските носии. Трудовата повинност, Стамболийски казваше, че е събудила интерес в цяла Европа. Но никъде, освен в Германия, при Хитлер, не направиха трудова повинност. Режимът на Стамболийски не може да се нарече народна демокрация, основната му черта е съсловността.

- Земеделците са против цар Борис, защото смятат, че е виновен за свалянето им от власт.

- Стамболийски казваше на царя: „Ти ще царуваш, но няма да управляваш. Ще си стоиш и ако искаш да си отидеш ще те накараме да останеш.” Цар Борис тогава беше момче на 24-25 години и нямаше нито кураж, нито формат да прави преврат. Преврата направиха хората на Александър Цанков, тия зараждащи се републиканци, тези, които после образуваха „Звено” – военни и бивши офицери. Тогава те смятаха, че царят е твърде млад и трябва твърда ръка, за да се справи с положението. Този преврат унизи много царя. На него му налагат да подпише указите, него го няма до сутринта и пр. И ще забележите, че после цар Борис никога повече, дори под германски натиск, не пусна Цанков на власт.

- Излиза, че всички авторитарни фигури в България са били против цар Борис?

- Цанковистите и до днес смятат, че царят не е бил достатъчно твърд, за да води България към успех – като че ли от България зависеше това, което стана. Впрочем на Цанков му разтуриха движението, но той фигурира в списъка на тези, които подписаха евреите да не бъдат изселвани. По този най-важен за Хитлер въпрос т. нар. фашист Цанков е на обратна позиция. При преврата 1934, направен от същите господа, ако царят не беше подписал, те имаха проект за неговата абдикация. Тогава вече има истинско републиканско движение.

- През тези дни, когато разговаряме, беше препогребано сърцето на цар Борис, чийто гроб беше поруган от болшевиките, а вчера имаше знаменателно събитие – пристигна в страната си царица Йоанна.

- Не съм човек, който се трогва. Първия път, когато дойдох 1990, отидох да видя къщата на баща ми без всякакво вълнение, като че ли вчера съм я напуснал. Мога да ви кажа, че това, което стана при посрещането на царицата при хотел „Витоша”, предизвика у мен вълнение, каквото не си спомням някога да съм преживявал. В хотела дори гълтах лекарства да се успокоя. Когато царицата пристигна, отвън се чу едно страшно „Ура!” от множеството.
            Хората скандираха: „Симеон!”, през цялото време. Извънредно впечатляващо и много затрогващо. Хорът запя: „Шуми Марица”, народът също запя. Имаше едно колебание в хора и аз мислех, че искат да намерят начин да преминат към химна на царя, но те запяха: „Край Босфора шум се вдига, лъскат саби, щитове, ето Симеон пристига, воеводите зове”. Това се запя и от хората и дори някой от официалните лица зад гърба ми също пееше. Това трябва много да е трогнало царицата! Едва ли е мислила, че ще доживее да види това!

- Освен вас там беше и Иван Станчов, който е правнук на граф Александър де Грено – първия хофмаршал на Фердинанд, а дядо му Димитър Станчов е бил посланик в Лондон, където сега е внукът.

- Той беше даже повече. Беше началник на канцеларията на цар Фердинанд. Бях приятел с бащата на Иван Станчов – Иван Станчов старши. Беше дипломатът, който знаеше най-много чужди езици като собствени. Говореше френски като парижанин. Това беше бащата на нашия Джони. Щеше непременно да стане посланик, но ето че синът му стана посланик.

- Вие сте били на българска служба в посолството в Париж?

- Да, там почнах и там свърших. Задържаха ме до подписването на мирния договор, след което получих телеграма да се върна в България и да посоча на кой граничен пункт ще пристигна. И тогава останах във Франция, но не се смятам за изгнаник, тъй като, ако бях останал в България щях да съм в изгнание. На живота в Париж се дължи, че съм още жив. Учредител съм и съпредседател на първото Френско-българско дружество в Париж. Това беше време, когато опитвахме да извадим България от изолация.

- Смятате ли, че Западът разбира какво става сега в България?

- Много малко! Никой път не е разбирал! Но има цифри, бюджет и пр., по което може да се съди!

- Какво бихте искали да кажете на българите?

- Пълен съм с надежди – България ще се извади от това положение. Трябва много малко. Това не е Русия, която никой – и Господ да слезе, не може да извади тази огромна империя. С тази инициативност, дори тези измислени бизнесмени мафиоти, които са сега, показват, че има една инициативност, че се хвърлят да работят, така че не може да не се оправим стопански. Това, което няма да се оправи бързо и ще трябва да минат поколения, това е комунистическият, материалистически мироглед. Това че само парите са важни и пр. – вътрешната политика, борби, нестабилност и разногласия, нямат значение за това, за което говорим.
            И накрая трябва да ви кажа, че в последните две години във Франция има повече статии за България и по-положителни, отколкото за изминалите десет години. България е в по-добре положение, отколкото може да се очаква!

Интервюто е публикувано във в. „Демокрация” на  15 септември 1993 г. Брой 215 (1101)

Евгени Силянов  (1907-1997г.) е бил български дипломат участвал в сключването на Крайовската спогодба за връщането на Южна Добруджа и в Парижкия мирен договор от 1947г. Дипломат в Швейцария и Франция. През 1947 взема решение да остане емигрант в Париж. Журналист в Радио „Свободна Европа”  и сп.Пари Мач. Член на френския ПЕН-Клуб. Кавалер на френския орден на Почетния легион   и  на българския орден „Мадарски конник”.