Налудностите на дясното

Безумията вдясно продължават. Някои хора изглежда изобщо нямат срам, нито пък памет.

Не помнят, че СДС беше създаден не да оцелява, а да промени България.

Не помнят, че синята партия имаше този шанс и го изпълни само наполовина – заради партийни велможи и административни дембели от типа на тези, дето днес са се нагърбили да решават съдбата й.

Не помнят какви глупости са говорили и какви балони са надували – нито пък как тези балони са се спукали с гръм и трясък.

Румен Христов, бившият син кандидат за президент, пак се готви да става лидер. За пореден път – както сам се изрази веднага след оставката на Мартин Димитров: готов съм да поема СДС. Голямо поемане изглежда ще падне. Той – който не според друг, а тъкмо по думите на същия този Мартин Димитров щеше непременно да спечели изборите, а ги изгуби с резултат, по-нисък дори от този на Светльо от “Хиподил”...

И ето ви го сега: дава пресконференции, говори с убедеността на победителя. “Мисля, че най-добре познавам партията в момента, тъй като в последните години обиколих всички структури в страната и бих могъл да бъде полезен за нейната консолидация” – твърди той.

И в крайна сметка – защо не? В СДС – благодарение на сплотените апартчици от столицата и провинцията – е настъпил такъв кадрови дефицит, че когато през декември 2008 г. за пореден път трябваше да се избира лидер, се наложи да подкрепяме Мартин Димитров – като най-приличен от останалите кандидати. Излишно е да споменавам, че сред тях беше и Румен Христов.

Това представяте ли си го? Мартин Димитров като най... Нейсе, запуши я – както би казал Алеко.

Сега вече и Мартин Димитров го няма. Остава Румен Христов. Или Борис Марков. Или Борислав Бориславов. Или някой друг политически въртоглавец.

Остава да се запитате защо няма никой. Ами просто защото СДС вече повече от десетилетие насам само губи, цепи се и се проваля – а при такава партия никой не ще да седи, колкото и славни традиции да има в своята история.

Само че това е само половината от отговора. Другата половина е още по-нелицеприятна. В СДС няма никой, защото едни пъргави момчета с размахани лакти я превзеха и окупираха. И тези, дето бяха читави и по за пред хората, се повъртяха някоя и друга година в низовите структури – за да слушат как кварталния син лидер провежда политпросвета и масова терапия с четене на в. “Демокрация”, после вдигнаха рамене и си отидоха. А си отидоха, защото не можеха да гледат тъкмо тия нищожества с лактите, които още през 1997 г. изпоизгониха всички реални антикомунисти, всички вярващи в каузата, а не ползата за собствените им джобове.

Това беше направено при трансформацията на коалицията в партия – под вещото ръководство на Христо Бисеров в провинцията и Евгений Бакърджиев в столицата. Моля правоверните костовисти да не бързат да викат “Ууу!”, защото беше направено по заповед на Иван Костов и с неговото знание и участие.

И оттогава започна видиотяването на СДС. Оттогава каузата беше заменена с дребни благини, раздавани чрез държавната и общинска администрация. Всеки от активистите по превръщането на СДС в еднинна и централизирана партия получи по нещо – кой стана шеф на пазар, кой влезе в борда на някоя общинска фирма, кой пък получи хабер да прави РМД и да купува съответното предприятие. Това даване трябваше да гарантира тяхната лоялност. Затова – когато СДС се сбогува с властта и даването пресекна, всички тези лоялни люде се изпариха на път към по-перспективни формации.

Останаха тези, които се надяваха да продадат остатъчното политическо влияние на СДС – колкото и свито като шагренова кожа да беше станало то. Останаха общинските котараци в София (наричам ги така по аналогия с кебабчийските котараци, които – ако сте забелязали, са винаги охранени). Останаха местните лидери, които без капка свян спазаряваха гласовете на своите хора по време на общинските избори; казваха примерно – имам две хиляди гласа и на втория тур мога да те подкрепя, но ще ме направите шеф на ВИК. Останаха апаратчиците – но само най-загубените от тях – тези, чиито услуги не се котират другаде.

И остана Румен Христов. Достолепен и верен на идеята. СДС щяло да вземе около осем процента на парламентарните избори – и да вкара в парламента 20 – 25 народни представители. Малко е посмалил амбициите си. Предишния път щеше направо да побеждава, а взе под два процента.

Къде може да отиде СДС с такива лидери? До яслата на ГЕРБ, ако слуша сегашния си временен лидер Борис Марков. Или до яслата на ДПС при евентуалния си бъдещ лидер Румен Христов. Въобще до някаква ясла – защото за оцеляващите друг път няма.

Напоследък разни хора ме питат не съм ли доволен от разпада на Синята коалиция и от

факта, че СДС най-сетне изпълзя изпод крилото на Иван Костов. И им се вижда странно, когато отговоря, че не съм доволен.

Това разделение е не само пагубно и за двете партии. То беше и дърварски направено. Начинът, по който се откъсна СДС, стана причина Иван Костов да изглежда като правия и праведен лидер, загрижен за добруването и единството на десницата, а ДСБ започна да прилича на партия, която е несправедливо и подло предадена. Тоест – това разцепление заличава паметта за друго едно предателство (съжалявам – но думата е точна).

Когато през 2003 г. Иван Костов реши да разцепи СДС и да направи своя партия, сините имаха 51 депутати в парламента. Когато пак същият син лидер през 2009 г. се върна – но не като разкаян блуден син, въпреки че политическият му проект беше безусловен провал – Синята коалиция, създадена от двете половинки на разцепената синя партия, спечели 15 места в парламента. Разликата между двете цифри измерва щетите, които традиционната десница понесе заради правенето на ДСБ.

Тази щета няма как да бъде компенсирана – нито с раздели, нито с бракове по сметка. Тя на практика парализира дясното в този му вид, в който беше създадено в началото на прехода. Тя на практика промени и неговия ценностен статус: битката за новата България се изроди в битка за политическото оцеляване на неколцина стари муцуни.

И въпреки всичко жестът на раздяла, иницииран от няколко големи организации в СДС, е нечистоплътен и налудничав. Той именно позволи на Иван Костов да изчисти следите от грешките и греховете си, довели до съсипването на синята партия. Поставен редом с Борис Марков или Румен Христов, той вече изглежда много по-благоприлично, отколкото му се полага. (Ще добавя – не само изглежда, но и се държи така.)

Това, което трябваше да направят те, беше не да поискат разтрогване на кръвосмесителния брак, какъвто всъщност бе синята коалиция. Трябваше да поискат и да наложат точно обратното – сливането на двете разсечени половини, възстановяването на погубеното единство, обединителен конгрес, който да преформулира СДС в зависимост от новите политически условия. И трябваше да го направят с едно категорично условие: старите муцуни да си вървят. И Иван Костов, но и Надежда Неински – заради която той всъщност разцепи СДС. Някак си не им отива след всичко това да пеят в един хор.

Е, не го направиха. Няма да ви обяснявам защо. Обадиха ми се стари бойни другарчета – правели комитет за възраждане на СДС. Моето твърдо мнение обаче е, че първото условие за това практически невъзможно възраждане е точно това – всички тези стари кримки, всички тези разделители и обединители, всички тези кадри от мезозойската ера на прехода да си вървят (и аз в това число – да не си помисли някой нещо). Едва тогава може да се говори за възраждане – но по принципа на феникса – от пепелищата. И трябва да се гради от кота нула.

С тях няма да стане. Никакво възраждане с тях и чрез тях не е възможно. Защото със стари... Но нека да не продължавам, че ще стане неприлично някак.