НАТРАПЕНИЯТ КОЛЕКТИВИЗЪМ

Александър Попов

В ранната пролет на 1992 година в Чепинската котловина владееше необичайно оживление. Ту в една, ту в друга местност се трупаха хора, надошли с автомобили, велосипеди, пеша. Чакахме с часове, а понякога и с дни в студеното, ветровито и кишаво време, докато служители от общината ни отмерят декарите земеделска земя. Накрая записвахме фамилиите си върху колчета, забити в четирите краища на отмерените ни дялове. Безличните земеделски площи се превръщаха постепенно в Досевата нива, Видината ливада, Радината градина…Възкръсваха сякаш от небитието, придобили отново принадлежност, физиономия, история.

Бях селски лекар през петдесетте години на миналия век и зная как се извършваше “колективизацията”. Видях да се сломяват горди характери, да се прекършват съдби. Българинът бе кръвно свързан със земята си, но децата му бяха по-мили. Не се изплаши от побоищата, огъна се пред заплахата децата му да останат без образование и без работа.

Пред очите ми майка прокле своя син, местен големец, насилил съселяните си да влязат в текезесето. След година синът й почина. „Стигна го майчината клетва!” – рекоха хората.

Като се установих във Велинград, разказаха ми тъжна история. Преди да подпишат “молбата” за влизане в кооператива, стари хора се усамотявали в местността Ачовица над града и прекарвали там безсънна нощ, докато се преборят със себе си и прежалят имота си. Тия хора ми заприличаха на Христа, усамотен в Гетсиманската градина ”с душа прискърбна до смърт”, преди да бъде предаден, обруган и осъден. Може би и те са се молили като Него да ги отмине горчивата чаша. Притиснати до болка, много земеделски стопани напуснаха преждевременно този свят – унизени и ограбени.

Видният банкер и държавник Атанас Буров знаеше по-добре от тогавашните управници, “чеда на народа”, какво означава частното владеене на земята за българина. “Селянинът е нашият праотец, нашият хранител – бе споделил той. – Педя земя, но имай на село нивка…Изгубим ли миризмата на своето, свършено е с нас.” И Антон Страшимиров бе написал: „Ръководното начало на българина: свое да имам, свое да работя, господар да съм си!” В земята, която стопанинът притежаваше, бе въплътена неговата независимост и свобода. А ни втълпяваха, че собствеността е кражба, че тя води до братоубийства по синурите. Случвало се е наистина, за да докаже цената на нивицата за българина. Понякога е струвала и човешки живот.

Кооперативизмът е европейска идея. Първото сдружение се появява в Англия през 1843 година. Разпространява се във Франция и Германия, оттам и в цяла Европа. Между двете световни войни движението придобива в България масов характер, достига разцвет. В Чепинската котловина не остава село без кооперация – горска, потребителна, а някъде и кредитна. Дори в колибаците, високо в планината, кооперативната идея намира привърженици. Законът я насърчава и покровителства. Земеделската банка осигурява мощна финансова подкрепа. Кооперативизмът се превръща в „официална държавна идеология” /Румен Аврамов/. Девети септември завари страната с 3,594 кооперации и 1,600,000 членове.

Излиза, че „монархофашизмът” не бил толкова антисоциален и експлоататорски, както се мъчеха да ни го представят.

Комунистическият режим нанесе тежък удар върху кооперативната идея, чиято същина е в доброволното сдружаване на дребни и средни собственици, независимия граждански статут и демократичното самоуправление. Превърна собственика-земеделец в надничар на партийната номенклатура. Земята отмиля на българина. Пропаст зейна между предишните и днешните поколения.

В ранната пролет на 1992 година се щурахме из полето в очакване на измервачите, после крачехме след дългите им пергели и брояхме метрите. Застанали край колчетата, вече на малки групи, умувахме какво ще правим по-нататък. Нямахме достатъчно познания, нито опит, нито средства. А на тия нивици разчитахме, за да ни поохранят в това трудно време.

Кой знае, може би в тоя угрижен и откровен разговор на съседи, край едва набелязаните межди, покълваше истинското съдружие и взаимопомощта, на мястото на мнимия, натрапен досегашен колективизъм.

Земята на българина - древна, плодовита, благословена! Тук се родихме, тя ни откърми. Ще умрем ли в нея чужденци, както предупреждаваше едно време Дядо Вазов? Безценни съкровища крият недрата й. Изровени и заживели втори живот на белия свят, те удивляват света. Но има и съкровища, закопани в душите и сърцата на нейните чеда. Потомци на древна цивилизация, ще изровим ли златото от недрата на народния живот, ще го очистим ли от тъмните петна на завистта, злобата и враждата, за да грейне пред очите на света с нов, пречистен и благороден лик?

От нас зависи, от разума и волята ни на свободни хора.