В името на историята

Когато през 2006 г. френското Национално събрание гласува закон за инкриминиране отричането на арменския геноцид, най-изненадващата реакция дойде от Хрант Динк, един от изтъкнатите гласове на турските арменци. В Турция подлежиш на преследване, ако кажеш, че това е геноцид, а във Франция – ако кажеш, че не е; това е проява на един и същи манталитет, заяви Динк.

 Самият Хрант Динк въпреки заплахата от затвор не се боеше да използва думата “геноцид”, но смяташе, че тя е политическо, а не историческо понятие. Той се противопоставяше на експлоатирането на темата от арменската диаспора и от арменската държава, тъй като не помага на изваждането на турско-арменските отношения от “1915-метровия кладенец” и на интеграцията на арменците в турското общество.

 В същия момент, когато реагираше срещу френския проектозакон – октомври 2006 г., Хрант Динк за пореден път беше обвинен в “оклеветяване на турската идентичност” по прословутия чл. 301 от НК. Само три месеца по-късно той беше убит от турски ултранационалист.

 Срещу френския проектозакон реагираха и други известни фигури в Турция, също преследвани за изказвания или творби за арменския геноцид, като Орхан Памук, Мурат Белге, Елиф Шафак. Делата срещу Динк, Памук и Шафак бяха образувани по приетия през 2005 г. чл. 301 по искове на Кемал Керинчсиз – ултранационалист, сега арестуван и разследван за участие в заговорническата група Ергенекон, която се предполага, че стои зад убийството на Хрант Динк.

 Елиф Шафак, обвинена за романа си “Копелето на Истанбул”, разказващ за изтласкването и за фетишизирането на паметта за престъплението, каза: “Не е работа на политиците да пишат историята.”

 През декември 2011 г., когато френският сенат обсъждаше закон за инкриминиране отричането на геноцидите, в това число холокоста и арменския геноцид, братът на убития Хрант Динк, Орхан Динк, призова арменската диаспора във Франция да се противопостави на приемането му: “Този закон е оскърбление за вас. Нашата мъка не трябва да бъде оставена в ръцете на политиците. Призовавам моите братя, приятели, хората от диаспората, които страдат от същата болка като мен – те трябва да се противопоставят на този закон. Отхвърлете това посегателство срещу човешките права и не позволявайте нашата мъка да бъде използвана като политически инструмент.”

 Малко по-късно френският Конституционен съд обяви закона за противоконституционна намеса на законодателя в упражняването на правото на изразяване.

 Както разказва Владимир Буковски в това свое интервю, Рудолф Върба, благодарение на когото светът научава за нацистките лагери за изтребление, също се е противопоставял активно на криминализирането на отричането на холокоста. Самият Владимир Буковски, изтърпял 12 години в съветските затвори и психушки, непримирим противник на комунистическия режим и на днешните му мимикрии, последователно призоваващ за съд над системата, застава категорично на страната на свободата на словото.

 Наскоро в “Хаарец” Равит Хект коментира, че не поемата на Гюнтер Грас е повод за безпокойство, а лекотата, с която холокостът се вади всеки път, когато нещо смути спокойствието на управляващите. Според нея оскверняват и обезценяват паметта на жертвите онези, които без да им мигне окото правят политически капитал от най-големите масови убийства, от най-болезнените исторически образи.

 Не само Саркози и Нетаняху имат усет за ползата от историята. Преходният национален съвет на Либия прие закон, криминализиращ възхваляването на Муамар Кадафи, на режима му, идеите му, синовете му и пропагандирането на бившия режим под каквато и да било форма. А също разпространяването на слухове, унижаването на мюсюлманската религия, накърняването авторитета на държавата и нейните институции. По почти идентичния като текст чл. 108 комунистическият режим в България изпращаше в затвора разказвачите на вицове, а ако те засягаха Съветския съюз, се прилагаше и чл. 113.

 В Русия министърът на извънредните ситуации Сергей Шойгу предложи да се въведе наказателна отговорност за отричане победата на СССР във Великата отечествена война. В една саркастична статия - “Не отричай!” – Александър Подрабинек, съветски политически затворник, евреин, правозащитник, написа:

 “Злото дойде от Запад. Десетки западноевропейски страни приеха закон, с който се предвижда наказателна отговорност за отричането на Холокоста. В Русия, която не обича Запада, но старателно копира от него всичко най-лошо, този закон се хареса.

 Министърът на извънредните ситуации Сергей Шойгу професионално откри извънредна ситуация и извънредно решение: да се въведе наказателна отговорност за отричане победата на СССР във Великата отечествена война. Хаосът ще е голям, защото не е напълно ясно какво е “отричане на победата”. Впрочем хаосът е пръв приятел на руското правосъдие.

 И правилно – ако отричаш важни исторически събития, полага ти се решетка. Само не трябва да спираме. Отричаш революцията или руско-японската война – в лагер. Съмняваш се в подвига на Иван Сусанин – на съд. Не признаваш пришествието на Иисус Христос – в затвора. (В интерес на истината, тогава всички евреи ще трябва да лежат, но какво да се прави - dura lex, sed lex. Затова пък после ще вкараме в затвора тези, които отричат новия Холокост!)

 И все по-радикално: изказваш съмнение в устройството на вселената, както е описано в учебниците – на кладата. Не смяташ православието за истинната религия – на ешафода. Не вярваш в резултатите от последните избори – в Сибир. И така нататък, до пълната победа. В която също никой не бива да се съмнява.”

 За България холокостът и арменският геноцид са писана история, но комунистическите престъпления са преживяна съдба. Всяко българско семейство по един или друг начин е било тяхна жертва. Може ли подобен закон да защити паметта на жертвите?

Със средствата на техните подтисници?

Дори замислено като справедливост, ограничаването на свободата на изразяване, на правото на съмнение е мракобесие, което ползва само приятелите на държавното насилие.