Земя на смъртта

Статистически изследвания сочат, че България е сред страните челници по смъртност в света и съвсем на опашката по раждаемост. Населението мре, висва на някое въже или просто бяга оттук, а тия от т.нар. управляващ елит се държат като шоумени. Някаква странна веселост преди умирането и изчезването, като че ли е обзела застаряващата и загниваща  нация. Селата са обезлюдени, порутени и рядко населени с болни и стари хора. Циганета вилнеят като скакалци денем и нощем, обират поля, къщи, убиват безнаказано, изнасилват, унижават  беззащитните /тук обаче дежурно  би ме контрирал някой общочовешки възпитан профан, член я на хелзинкски комитет, я на друго котило…/

Униние  витае в българските села, над които слънцето спряно пече,  и само  тънкият звук на жужащи мухи и насекоми, пронизва гробната тишина. Крайселските поляни са постлани с боклуци, стари гуми, умрели кучета, рога от бивол… и всякаква смрадлива леш. Пейзажът е затлачен от безсмислие, потъващ в безизходен алцхаймер… Тъпо, тъпо, тъпо.

В края на  непометения селски площад – полупразен магазин, чадъри на Шуменско пиво, под които са се проснали селските пияндета и тъпо гледат прашната диря на  рядко преминаващите коли.  Времето е спряло.

Да, Българийка, тая дърта 1300-а годишна свиня, дето си яде прасилото, отдавна е една развалена машина на времето.  Изхабената памет плюе натрапчиви спомени – някакви патриотарски партенки се размахват на главите, носи се звук на скърцащи зъби и някакъв недоловим вой иде откъм чернеещото дъно на небето, сякаш това са вампирясалите души на непогребаните твари от крайселския екарисаж. Тук няма надежда, няма движение – пустотата е фиксирана в центъра на селото - с напукана надгробна плоча на загиналите във войните.

            На стълба до селкоопа  виси със страшна сила високоговорител от времето на соца.  През кухата му уста са  изтекли толкова безконечни  и досадни простащини, че кретенската чалга, която  се ръси като за упокой спиртосаното си миро над площада, изглежда съвсем, съвсем в реда на нещата…

            Квинтесенцията на ступора е прокъсан плакат на харизматичния ген. Бойко Б., лепнат на кепенеца на селската фурна: някой атавистично му е избол очите, лявата буза е откъсната и отдолу е избило лицето на друг плакат на кандидат за власт, лепнат на кепенеца от преден мандат,  не е ясно кой е той, но червената буза напомня тая на царя. Дясната ръка на генерала също е откъсната и оттам се кокори друга мутра, явно някой местен дерибей… Колажът е съвсем непредумишлен, но кентаврическата сглобка предизвиква горчив смях. Или по скоро яд, безсилна злоба. Иде ти да грабнеш тояга и да излееш гнева върху целия този естествен кич. Да блъскаш, да бъхтиш,, да разпертушиниш всичко, което ни души и потиска, превръща ни в смълчани роби, въпреки обречеността на всеки бунт… да бутнеш със замах клеясалото статукво. И да продължиш напред, без да гледаш назад, с ярост… С цялата ярост на света.