Теодора Димова: Българите от времето на баща ми са били по-различни от нас. Погледнете лицата им

Дъщерята на Димитър Димов казва, че той не би се чувствал добре при днешния колапс на стойностите

Писателката Теодора Димова е една от двете дъщери на писателя Димитър Димов. Родена е през 1960 г. в София. Баща си загубва, когато е на пет години. Казва, че баща й, който с такава любов навремето е описвал жителите на бедните квартали в родния си град Дупница, не би се чувствал съвсем комфортно в днешно време. Обяснява, че съществуват злостни хора (каква изненада), които я обвиняват, че се  възползва от писателския му ореол. Димова обаче има съвсем различен, независим път в литературата.
Автор е на четири романа, които според критиците са неизменна част от съвременната българска литература –„Емине” (2001),  „Майките” (2005), „Адриана” (2007), „Марма, Мариам” (2010). Предстои да излезе романът й „Автор е на пиесите „Игрила”, „Платото”, „Без кожа, „Любовници”, „Невинните” и др.
Завършва английска филология в София, специализира драматургия в “Royal Court Theatre”, Лондон. Била е журналист, преводач, преподавател. В настоящето работи в редакция „Радиотеатър”, БНР.
Има две деца, на 27 и 22 години, които „е заразила с желанието да живеят в България”. Въпреки заетостта си отделя над пет часа дневно, за да пише и споделяйки това, изглежда уморена и щастлива едновременно.
Разказва за рода си, че се отличава борбеността си и това, че „силно се раздава за другите”. Майката на Димитър Димов е Веса Харизанова, втора братовчедка на Яне Сандански.

-    Как ще коментирате това, че тази година имаше по-ниски от всякога резултати на матурите? Има ли виновни за това?

-    Не бива да обвиняваме учителите, нито децата. Ако децата имаха свястна система за учене, биха учили. Учителите също не са ни виновни - не може един учител да преподава със съответната взискателност, защото ще бъде изолиран и сметнат за некадърен. Това е съвсем реален резултат от колапса на стойностите в България.

-     В „Майките” пишете точно за духовно изоставените деца. Откъде сте натрупали впечатления за тези съдби?

-    Знаете ли, тези неща се усещат във въздуха, с тях живеем, те полепват по нас. Никой в „Майките” няма реален прототип, но след публикуването на романа много хора в много градове, с които се срещнах, казваха, че на тях са се случили съвсем същите неща. Например се оказа, че много медицински сестра са заминали за Гърция, за да се грижат там за възрастни хора. Майките са оставили децата си, за да печелят пари…
 

-    Кои са темите на съвременността, към които литературата трябва да се обърне?

-    Мисля, че голямото разочарование от прехода. Подмяната на ценностите. Отказът на много хора да търсят смисъла, същината. Плъзгането по повърхността. Безбожието ни. Невежеството ни по отношения на християнската вяра.

-    Има ли шанс нашата история да стане универсална, от нея да се получи това, което Орхан Памук създаде от болезнени въпроси в битието на Турция?

-    Има, разбира се.

-    Вие сте избрали да отгледате децата си тук. Значи храните някакъв оптимизъм?

-    Аз съм от хората, които смятат, че щом сме се родили тук, това не е случайно. А и за един писател е много по-интересно да живее в България, отколкото другаде, а и не бих могла да пиша на друг език. На децата си явно предадох това усещане и те не са имали желание да живеят другаде, макар че повечето им връстници се изтеглят от държавата.

-    Политици, които говорят за патриотизъм, в един момент изпращат трайно децата си навън.

-    Думите са едно, делата – съвсем друго. Винаги съществуват два гласа, два пътя. Единият глас казва, че благоденстващите са силните, безочливите, грубите. А другият глас съвсем тихо нашепва, че смирението, кротостта, топлотата, приятелството, уважението и почитта към другия са важните. През тях идва радостта. Истинската радост, а не удоволствието, забавлението, кефа. И всеки трябва да направи избор между тези два гласа.

-    Ако баща ви живееше в дневно време, как според вас би се чувствал, за какво би писал?

-    Мисля, че не би се чувствал комфортно, той е бил изключително деликатен, фин, ненатрапчив човек, докато сега се изискват други „качества”, други сетива.

-    Какво е било отношението му към българите?

-     Ако си припомним, примерно, описанието на крайните квартали в Дупница, откъдето са Ирина и Борис Морев, ще си дадем сметка, че всеки човек, и най-бедният, и най окаяният, тук е описан с голяма любов.

-     Тоест е бил човеколюбец?

-    Като всеки писател. Отнасял се е с уважение към българите. Но тогава те са били доста по-различни от нас. Погледнете снимките им, лицата им – от тях се излъчва честност, излъчва се живот, изпълнен с труд.
 

-    Кои са хубавите неща, процеси, които съществуват като че ли напук?

-    Това, че се раждат все повече деца, че младите хора стават активни, че храмовете, макар и бавно, започват да се пълнят с хора, че интересът към съвременната литература нараства.

-    Защо при наличието на тази криза интелигенцията, или поне тези, които претендират, че са интелигенция, не проявят действеност?

-    Един от най-тежките ни проблеми е липсата на духовен елит, който трябва да действа като имунна защита на общeствения организъм. Но такава защита всъщност няма. Ние сме разединени или обединени в крайно тесни кръгове. Човекът е роден, за да живее с другите. В противен случай нещо в него се пречупва… Струва ми се, че тази липса е увредила психиката, народопсихологията ни. Искам да ви разкажа един случай, който ме потресе. Петдесетница, това е голям църковен празник, рожденият ден на църквата, тогава Светият дух слиза върху апостолите. И на този ден се хвърля орехова шума към Божия народ, която е чисто символична, и всеки от дошлите в църквата се прибира с клонче от орех. Когато тази година свещеникът в една столична църква хвърли тази шума няколко души припълзяха като змии, като всеки от тях взе по 10-15 клончета и две-трети от хората  останахме без орехово клонче… Най-нормалното беше всеки от тях да подаде на другия по клонче. При положение, че имаш 15 клончета защо да не го направиш?! Никой, обаче, не се сети да подаде на онези, които нямат, което за мен е потресаващо тъжно! И в същото време се говореше за онова момче, което е спасило момиченце в Англия. Значи един човек, който не е в църквата може би, дава живота си за друг, а човек, който е в църквата, не може да даде на ближния орехово клонче.
Това е абсолютно концентриран израз на народопсихологията ни.

-    Смятате ли, че църквата продължава да е белязана от проблемите в миналото, от ДС?

-    Да, тя не се е самоизчистила чрез покаяние, не се е разкаяла за сътрудничеството си с този режим, който яростно се бореше срещу християнството.

-    Кое би могло да промени действителността?

-    Аз мога да говоря от позицията на вярващ човек и мисля, че християнската ценностна система може да промени дълбинно живота на всеки човек, да му предаде смисъл, да го постави в отношение към вечността. Без тази перспектива живеенето обеднява, става еднопланово, изпълнено със страх и дребнавост

-    Вярвате ли, че хората, които са носители на духовното, могат да са пример за промяна?

-    Мисля, че да. Трябва всеки според възможностите си, колкото може, да се опитва да прави онова, което смята за необходимо.

-    Социалната роля на писателя актуална ли е? Обезсилен ли е той?

-    Когато „Майките” излезе, той изведнъж стана много популярен. Много организации се обърнаха към мен, за да се включа в усилията им да се промени, например, Законът за детето, който е много несъвършен в този си вид. Но не постигнахме нищо. Тоест литературата не може да повлияе на социалната действителност, но както каза моят колега Деян Енев, тя може да влияе на отделния човек.

- Защо станахте писател?

- Това е единственият за мен начин да осмислям действителността, да я разбирам по-надълбоко, повече.

- Кога не можете да пишете?

- Винаги, когато пиша, изпитвам почти неистов интерес към това, за което пиша. Не бих могла да проумея сюжета, случката, проблема, ако не го изпиша. Ето без тази неистовост, без тази влюбеност е невъзможно да се пише.