Защо властта се страхува от доброволците

Още от първия ден, когато избухна пожарът на Витоша, избухна и едно рядко в България явление - десетки доброволци спонтанно започнаха да се стичат към Бистрица, за да гасят пожара.

Природозащитници, студенти, просто младежи. Някои са участвали в протестите на Орлов мост, други не са. Имаше студенти, които тръгваха към планината след току-що взет изпит.

Именно тази спонтанност е рядкост в наглед заспалата и втренчена в самосъхранението си страна.Тя пролича и в протестите във Варна.Записи в интернет показваха как хора, които очевидно не се познават, се противопоставят дружно на асиметричната полицейска мощ, хвърлена срещу едно гражданско вълнение.

И ако във Варна полицията можеше да намери основания за натиск и арести - еди кой си не се отдръпнал, когато му наредили, друг не си носел личната карта, трети употребил по-силен израз срещу някой полицай и казал какво мисли /това става особено опасно в България напоследък/, с доброволците на Витоша някак не вървеше да се постъпва така. Не става да се пусне полицията срещу онези, които искат да гасят пожар, все едно искат да спрат движението на Орлов мост. Макар целта им да е същата - да спасят гората.

И властта започна да не харесва доброволците, да се опитва да ги гони. По джапанки идвали. Лопати нямали. Опит нямали. Пречели на професионалистите.
 

На същите професионалисти, които отказаха израелската помощ за гасене от въздуха, защото самолетите щели да се сблъскат във въздуха с хеликоптерите. На същите, които не успяха да се справят с дни с пожара и може би още не са, но това вече не се знае, защото от четвъртък информацията за пожара лъха е строго цензурирана. Едно говорят от щаба, а съвсем друго - момчетата, които снощи бяха в планината.

Работата, разбира се, не е в джапанките.

Властта я е страх. Властта видя бледият призрак на онова, което през 1976 година полският дисидент Яцек Курон, основавайки Комитета за защита на работниците /КОР/, нарече "самоорганизация на обществото". В резултат на тази самоорганизация КОР се превърна в Комитет за обществена самозащита. Какво стана по-нататък, е известно.

Сегашните български власти, естествено, нямат представа за историята на полското дисидентство. За него не се учи в академиите, чиито абсолвенти са.  

Шестото чувство обаче е силно. То подсказва, че в обществото нещо започва да се случва. Назрява нещо, което крие заплаха. Дали ще узрее и ще даде плод, е съвсем друг въпрос, но в борбата срещу него са впрегнати всички сили.

Хвърлиха се обвинения, че природозащитнищите обслужват чужди интереси. Пряват се опити за дискредитиране на участниците в протестите - грурпово и тук-таме индивидуално. С отказа да ги приемат за доброволци се опитват да ги представят за некадърници и глупаци. Впрегнати бяха дежурни социолози, които да обяснят, че в главите им царял хаос. Други пък обясняват, че протестите били неорганизирали, нямало лидери, значи нищо няма да излезе от цялата работа.

Лидери наистина няма. Засега.

Засега е очевиден само страхът.
 
Blady strach, както казват поляците.