И аз съм Мирослава!

Коментар на Еми Барух:

Ние, журналистите, сме нещо като адвокати. Обществени защитници. Хора, които веднъж грабнали репортерския бележник, застанали пред компютъра или микрофона, зад обектива или камерата, се предполага, че вършим своята работа с ясното съзнание за социалната значимост на професията. С онази доза отдаденост и ангажираност, която е нещо като Хипократова клетва за журналистиката, нещо като задължителен код на почтеност.

Съзнанието именно за социалната значимост на двете професии поставя специални изисквания пред хората от двете гилдии - тази на журналистите и тази на юристите. На нас ни е вменено да сме пазители на обществения договор. Коректив на властта, ако греши. Гаранти на демократичните процедури, ако бъдат нарушавани. И защитници на всички онези основни ценности, върху които се крепи модерната държава - на първо място върховенството на закона и свободата на словото. На теория е ясно. Това беше отчетено и в доклада на ЕК. А на практика?

Тоталитарно

На практика, ако Брюксел не беше длъжен да спазва политически коректен език, случаят Мирослава Тодорова навярно щеше да бъде посочен като ясна индикация, че правителството на ГЕРБ е достигнало критичния праг на тоталитарни похвати. Защото случаят просто прелива от политическо лицемерие, превърнало се в стил на кабинета Борисов. Европа обаче не може да си признае публично, че е подранила, приемайки България в европейското семейство. Впрочем, грешката не се отнася само до България.

В тоталитарно-подобните държави от модерен вид управляващите се опират на два основни инструмента за постигане на целите си: подчиняване на съдебната власт и на медиите - кога чрез натиск, кога чрез установяване на финансова зависимост. Видяхме какво се случи в България след уволнението на Мирослава Тодорова: управляващите могат да се опитат да подчинят съдебната власт, но част от нея държи на принципите си и оказва съпротива.

Преклонена глава сабя не я сече

Питам се: има ли протестът на съдиите аналог в полето на медиите? Казано по друг начин: изпълнява ли българската журналистика своята обществена мисия? Опитвам се да си представя дали президентът Плевнелиев щеше да отиде да целува “онези кокали” в Созопол, ако след него не вървяха орда фоторепортери. И колко сантиметра от “ръста” на Борисов щяха да изчезнат, ако компанията репортери "на повикване" не метяха пред краката му. Опитвам се да си представя колко души от тиражните медии могат да напишат “И аз съм Мирослава”.

И се сещам за Ян Палах. Преди 34 години той се самозапалва не толкова като бунт срещу нахлуването на Съветските войски в Чехословакия, а като протест срещу деморализацията на хората, срещу мълчанието и наведените им глави. Срещу конформизма особено на онези, които трябва да са пазители на обществения договор.