СЮЖЕТИ ЗА НЕМИ ФИЛМИ

1.

Сив ден, стоманено сив, лъхащ на студ и печал. Един човек върви през огромен площад, покрит с каменни павета. Сам е, стъпките му отекват и товa е единственият звук, който можем да доловим. Отначало го виждаме отвисоко – от птичи или божи поглед; после камерата се снизява и гледната точка почти докосва нивото на паважа на около двайсетина метра пред крачещия – той е в черни груби дрехи и тежки обувки, подковани с изтъркани от ходене цинтове. Вдига краката си рязко и високо и ги полага с тежък удар, цинтовете иззвънтяват върху паважа – все по-силно и по-силно, накрая дори прекалено силно. Върху всеки камък има човешко око, широко разтворено, взряно нагоре, клепачите се преливат в каменната плът. Човекът приближава и накрая сякаш преминава през камерата, стъпвайки върху павета и очи – при преминаването ми върху ударените от подметката му павета очите изчезват, а върху околните се затварят и остават със стиснати, сбръчкани от напрежение клепачи.

2.

Грубо и примитивно грънчарско колело – от тези, които се въртят с инсталирани под него дървени педали. В центъра му е положена безформена буца глина; камерата задълго се съсредоточава върху него – не виждаме нищо друго, но чуваме шум, някакво тътрене, блъскане и сумтене. После бавно, без прекъсване, фокусът се премества и се плъзва върху изцапания с глина дървен под, докато стига до един побутван с нечии боси крака стол. Погледът ни пропъпля нагоре – човекът е облечен с измачкани работни панталони и дълга, навлечена на голо престилка. Няма ръце – виждаме уродливите чуканчета, с които завършват раменете му. Лицето му е инфантилно, главата олисяла, а погледът отсъстващ; изглежда придвижването на стола му коства доста усилия. Накрая с побутвания успява да нагласи стола пред грънчарското колело, въздиша облекчено и сяда на него. Камерата отново се съсредоточава върху краката му, които се наместват върху педалите и ги раздвижват – все по-бързо и по-бързо. Погледът се плъзга нагоре и се съсредоточава върху лицето му – отново личат усилията, човекът отвреме навреме просумтява нечленоразделно, по челото му започва да избива пот. Ракурсът се сменя – виждаме въртящата се буца глина. По нея започват да се издуват подутини, които постепенно се превръщат в пръсти и се оформят като глинени ръце. Ръцете се огъват и започват да оформят глината, която се върти, а те остават статични спрямо това въртене – подхващат ръба, който постепенно започва да се издига и оформя в делва. Накрая, когато съдът е оформен окончателно, ръцете бавно се разтварят встрани и започват да се въртят заедно с делвата, като същевременно се смаляват и чезнат, сякаш всмукани в нейните стени. Накрая изчезват съвсем, а колелото бавно спира своя въртеж.

3.

Огромен площад, претъпкан с хора. Първите снимки са панорамни, снимани отвисоко, така че обхващат целия площад – изглежда това е нещо като митинг, но няма никакви плакати, нито пък знамена. Само в дъното е издигнат огромен подиум – напълно празен, само с един микрофон на него. Камерата дава лицата на хората отблизо – те не говорят, не жестикулират, но са вперили напред и леко нагоре очи много напрегнато – сякаш с надежда – и същевременно с тревога дали това, което очакват, ще се случи. Една дребна подробност, която може би ще бъде забелязана по-късно: всички са гологлави, никой не носи шапка. Камерата се насочва към трибуната и бавно приближава. Тогава виждаме Оратора, който се изкачва по някаква стълба. Облечен е с тъмен костюм и има безлично, но много сериозно лице. Приближава се до микрофона и вдига двете си ръце, леко ги раздвижва, сякаш с този жест приема овации. Камерата се връща към хората, обхожда лицата им: те отново са неподвижни и мълчаливи, но първоначалната напрегнатост е изчезнала и сега те излъчват по-скоро разочарование. Когато кадрите се съсредоточат отново върху трибуната, виждаме, че Ораторът е започнал речта си. Говори изглежда сериозно и съсредоточено, виждаме как се движат устните му, но не чуваме и звук – филмът е абсолютно ням. Постепенно се разпалва, почва да жестикулира. Камерата се връща към хората – виждаме как те започват постепенно да свеждат поглед. Отново Ораторът: той се разпалва все повече и повече, ръкомаха, очевидно крещи и се задъхва в ексцесивната си реч. Отново хората – само че този път не виждаме изобщо лица: всички са свели поглед, така че се виждат само теметата им – някои с коси, други плешиви. Отново Ораторът – това е финалът на речта му, хванал е микрофона в ръка и крещи нещо, свършва, спира силно задъхан, хваща ръцете си длан за длан и ги издига над главата си. Камерата се връща към човешките редици долу, под подиума – както и преди виждаме само темета, но сега внезапно, с едно единствено и едновременно движение хората вдигат глави и ние виждаме, че те нямат вече лица – вместо лица има обла, гладка кожа.

4.

Гладко поле със свежа трева и дребни диви цветя – и едно малко момиченце на около осем или девет години, което е приседнало там и си свива венче от току-що набраните маргаритки. В течение на около две минути камерата фиксира ту лицето му, ту пръстите, които заплитат цветята – лицето му е сериозно и съсредоточено, а пръстите – несръчни. В един момент момиченцето вдига поглед и примигва учудено към нещо, което ние не можем да видим. Оставя недовършеното цветно венче, надига се, произнася накакви думи, маха с ръка така, сякаш поздравява някого. Ракурсът се сменя и виждаме какво е видяло то: въздухът просто гъмжи от водни кончета, които се любят в своя летеж – и летят по двойки, закачени едно за друго с опашките си. Камерата необичайно дълго показва отблизо една такава двойка, която пърха с криле като че ли единствено за да се държи във въздуха – иначе се долавя, че практически е почти неподвижна. Отново лицето на момиченцето, което сега е радостно и някак озарено. То казва нещо, прави жест във въздуха, сякаш че погалва някого, навежда се, откъсва едно глухарче, приближава го към устните си. Камерата снима отблизо, с глухарчето на преден план – и когато момиченцето духва неговите пухчета, те политат право срещу нас и образът се размазва поради близкия план. Нов кадър – този път камерата снима от няколко метра, ниско, почти от нивото на земята. Момиченцето се протяга, внезапно се затичва, в един момент разтваря ръце като криле, а в следващия пропада някъде. Камерата показва същия план, но от по-висока гледна точка: и виждаме, че поляната свършва с каменен ръб, отвъд който се вижда морето. Камерата приближава към ръба – бездната зад него е дълбока, а в дъното се плиска могъщ прибой.

5.

Едно хлапе на десетина години, облечено с къси панталонки, се изкачва задъхано по някакво старомодно стълбище – забързано както всички хлапета, прескачащо по две стъпала наведнъж. Стига до някаква врата, изтрива потта от челото си, поглежда часовника си, бръква в джоба си и изважда някакъв голям, стар ключ. Камерата проследява как го вмъква в ключалката и превърта, как ръката му дръпва дръжката и вратата се отваря навън. Следващият кадър е лицето на хлапето: в първият момент то облещва очи и зяпва от изненада, след това потреперва и лицето му се сгърчва. Кадър отново с вратата – сега тя е широко отворена и момчето стои пред нея, ала зад вратата има стена – плътна, неизмазана, очевидно скоро изградена. Камерата приближава, снима тухлите отново. Нов кадър: хлапето поклаща глава, сякаш не може да повярва на видяното, и затваря вратата. Колебае се миг-два, после натиска звънеца – отначало кратко, после непрекъснато. Никой не отваря. Хлапето отново изважда ключа и отваря вратата – стената си е там. Виждаме отблизо лицето му: то се сгърчва от страх и болка, сълзи потичат от очите му. Започва да крещи, да беснее, да удря стената с юмруци, да я рита, да я блъска с рамене; стената, разбира се, не поддава. Накрая спира, присяда на стълбите и скрива лице в шепите си. Камерата отново се връща към вратата, приближава се нетърпимо бавно към тухлите, създавайки по този начин усещане за край. Само че това очакване е измамно, защото камерата отново се връща към момчето. То е в същата поза, но миг по-късно вдига лице – мрачно, с някаква странна решителност. Изправя се, бърка в джоба си, изважда отново ключа. Отива до вратата, затваря я и я заключва; после се оглежда настрани. Камерата проследява погледа му и виждаме, че то вече не е на стъблищната площадка на някаква кооперация – намира се сякаш безкрайно дълъг и в двете посоки коридор, по стените на който през равни растояния са наредни еднакви врати – същите като тази, през която хлапето е застанало. Тръгва към най-близката, вмъква ключа в нея, отключва и отваря. Зад вратата има стена. С безразлично лице момчето затваря вратата и тръгва към следващата. Зад нея също има стена. Камерата следи момчето, докато то извършва тези еднотипни действия, само че самото то се променя: превръща се в млад мъж, после го виждаме към петдесетгодишен – правещ все същото и със същото развнодушно изражение. Накрая се превръща в старец, подпира се на бастун и едва тътри крака по коридора. Камерата проследява за миг-два именно тътрещите му се крака, после показва лицето му, цялото набраздено от бръчки и все така равнодушно. Задъхва се, видно е, че вече едва се движи. Смяна на ракурса, за да видим къде се намира – в същия коридор, но с една разлика – коридорът е сляп – или може би преграден, затапен със същата неизмазана стена, която виждахме зад вратите; в тази стена обаче също има врата. Старецът се дотътря до нея, изважда ключа, пъха го в ключалката. В този миг филмът свършва.