Пътят към прераждане на този ВСС е постлан с добри процедурни правила

Или каква е разликата между приемането на прозрачна процедура и поемането на отговорност за един наистина обоснован избор

На Народното събрание предстои да пристъпи към прилагане на новоприетите процедурни правила за избор на парламентарна квота във Висшия съдебен съвет (ВСС). На стартовата линия номинациите се появиха в последния момент - и въпреки множеството предварителни слухове – с фойерверки от изненада и, често, възмущение. В този контекст все по-важен става въпросът дали наличието на приетите с изменението на Закона за съдебната власт (ЗСВ) правила ще бъде достатъчно да гарантира защитата на обществения интерес или трябва да искаме повече.

Логиката на приемането на конкретна процедура за вземане на дадено решение е, че наборът от стъпки, при това в съответната поредност, гарантира, че ще бъде направен информиран, обективен и основан на релевантни критерии избор. Гаранциите за прозрачност пък осигуряват на обществото възможност да засвидетелства, че тази своеобразна рецепта за вземане на решение в публичен интерес е приложена стриктно и че резултатът е съответен на целта на закона.

Подобни процедури имат за цел да гарантират съсредоточаването върху конкретни критерии, изключването на определени фактори (зависимости, партийни договорки), защита на правата на участниците и пр. Те представляват конкретно замислена поредица от етапи, всеки от които има своята роля единствено на конкретно определеното му място във веригата на процедурата. В този смисъл
подобни процедури са сложни фактически състави, които предопределят ако не легитимността, то поне политическата тежест на резултатите от тях.

Във всяко напреднало общество изработването и стриктното спазване на подобни традиции при вземане на решение е основен елемент от развитието на делиберативната демокрация. Тези традиции обосновават ефективното носене на лична политическа отговорност и съответно високото обществено доверие в институциите, които биват формирани чрез подобни процедури и сами стриктно ги прилагат.

Съответно развитите демократични общества показват високо съзнание за необходимостта да се следва духът на подобни процедури, а не те да се превръщат във формални церемонии. Нещо повече – стремежът към развитие на този дух и разширяването на приложното му поле извън онова, което законът изисква, чрез постоянното изграждане на нови практики и традиции е основно очакване към участниците в политическия и обществния живот.

Ето защо,

вместо лукаво да търсят начини

чрез предварителни договорки и маневри да изпразнят от съдържание подобни процедури, политиците в развитите демокрации търсят да ги обогатят. Те не само имат богати традиции в предвиждането на процедури, включващи:

• събиране на документи и проверка на всички относими обстоятелства при ясна отговорност за заключенията на проверяващите

• акцент върху взискателна преценка на годността на кандидата както в професионален, така и в личен и морален план за носенето на високата отговорност за обществения живот

• възможност в рамките на оживен дебат по същество с обществено участие да се формират консенсуси относно работата на съответния орган и обществена подкрепа за него.

Развитите страни дават примери за множество практики, насочени към превръщането на предварителните стъпки, подготвящи самата законова процедура, в прозрачни и свързани с ясни отговорности процеси.

В контекста на избора за парламентарна квота във ВСС подобни практики биха включвали:

• приемане и обявяване от страна на парламентарните партии в предварителен порядък на конкретни приоритети и цели по същество, които кандидатите на дадената политическа сила следва да реализират, и съответните техни "профили", очертаващи професионалните и личните им качества

• назначаване и обявяване на конкретни комитети за търсене и пресяване на кандидатите, като важна част от ролята им ще е да проведат предварителна проверка на всички относими факти, преди да предложат на партията да ангажира политическата си отговорност със съответния кандидат

• провеждане на предварителни публични консултации със съответните професионални общности, други групи заинтересовани лица, НПО, академични организации. Публичността на подобни срещи умело работи за изграждане на партийния имидж

• отправяне на покани към определен кръг НПО и групи да предлагат на партиите кандидати или да провеждат свои оценки на потенциалните кандидати, с което да подпомогнат партията да вземе печелившо решение.

Естествено различни договорки за формиране на подкрепа са неизбежни, но толкова повече партиите от зрелите демокрации внимават подобни ходове да не изглеждат безпринципни. За тази цел подобни на описаните по-горе предварителни стъпки са изключително ценни, защото показват автентичност на кандидата и целите на партията с издигането му.

Обратно, в български контекст имаме значителна практика с всячески опити

решенията да се вземат предварително и на тъмно

Трудно могат да бъдат избегнати съмненията, че това се прави, за да се формират онези нишки на зависимост и размяна с услуги, които са същинският гръбнак на корупцията и жертването на публичния интерес в полза на групови и лични интереси.

Традиционно парламентът практически:

• не обявява достатъчно рано кандидатурите, така че да могат да бъдат обсъдени и от обществото
• не събира и не публикува информация за тях, така че да си гарантира информиран избор или да направи видна за обществото липсата на информиран избор, с което да понесе отговорност

не изисква обявяване на възгледите и намеренията на кандидатите за евентуалната им бъдеща работа и не ги дискутира.

След масиран обществен и международен натиск в началото на тази година това положение беше променено, но само що се отнася до парламентарната квота във ВСС (а не и за всички останали висши държавни органи, които се формират с участието на парламента). Беше предвидена подробна уредба за процедурата – от официалното обявяване на кандидатурите, през тяхното изслушване до самото гласуване. Въпреки тази несъмнено позитивна стъпка остават и немалко основания за притеснения.
И те почиват на примери от предишни процедури, свързани с попълване органи на съдебната власт.

Безпринципното предварително разпределение

по квоти на местата при избора за инспектори в Инспектората на ВСС през декември 2011 – януари 2012 г. стана толкова явно, че доведе до скандал и предизвика последните промени в ЗСВ. Тази подялба стана очевидна най-вече поради практическата липса на конкуренция. За да не стават "грешки" спрямо договорените места и предпочетените кандидати, броят на номинираните беше изключително близък до броя на ваканциите.

Но това беше само най-очевидната проява на безпринципно договаряне. Партиите си бяха "стиснали ръцете", че за да бъде избран като "котка в чувал" кандидатът на една партия, тя реципрочно ще подкрепи със затворени очи "котката в чувала" на другата партия. Това доведе до комични сцени. По време на изключително повърхностното изслушване на кандидатите, окуражен, че кандидатът на Екатерина Михайлова изглежда по-млад и спокоен, Михаил Миков реши да му постави един по-интересен въпрос и го запита за разликата между ИВСС и Инспектората към Министерството на правосъдието. Кандидатът за инспектор в ИВСС не можа да я обясни. На Екатерина Михайлова й стана неудобно и напусна залата, а г-н Миков я последва, за да й се извини за тази конфузия. По-късно се чу, че Екатерина Михайлова дори е поискала да оттегли кандидата си, но е била разубедена от колегите си да не разваля вече сключената сделка. В крайна сметка и останалите кандидати не бяха кой знае колко добри и ако се тръгне така, кой знае...

Разбира се, смешното свърши дотам – сега тези хора са инспектори и от тях зависи дали проверките ще подобряват качеството на работа на съдебната система, или ще се превръщат в инструмент за натиск над магистрати.

Все пак при избора на ИВСС се стигна до оттегляне на кандидатури, но доста след като народните представители абсолютно бяха игнорирали позициите и на неправителствения сектор и мълниеносната подкрепа на ЕК за тях и след като с желязна дисциплина и с мнозинства, надхвърлящи изискуемите 2/3, бяха избрани всички договорени кандидати. Сред тях беше и членът на ВСС Цони Цонев, отговорен за непоследователната до произвол дисциплинарна практика на съвета. След гласуването му с повече от необходимите 2/3 от народните представители за управляващите все пак стана ясно, че това може и да е било прекалено. Г-н Цонев беше извикан при премиера, след което тутакси се оттегли от поста си. С това стана ясно

кой има лостове за натиск върху висшите органи на съдебната власт

– не общественото и международното мнение, а премиерът. Г-н Цонев се върна във ВСС, където неизбежно укрепи неговата (не)зависимост.

Дори и депутатите в Комисията по правни въпроси да отделят повече време за задаване на въпроси, това не гарантира някаква особена полза. Единствената номинирана да заеме освободеното от г-н Цонев място кандидатка получи вниманието на депутатите в продължение на три часа. Единственият, който имаше някаква предварителна подготовка, беше Янаки Стоилов, който запита кандидатката за една проверка от същия този ИВСС, за която от медиите беше станало ясно, че разглеждала нередности, свързани с работата й, и съдържа препоръка към председателя на съда да продължи да я наблюдава. Кандидатката просто отрече името й да е споменавано в доклада от проверката. Понеже нито Комисията по правни въпроси, нито самият г-н Стоилов бяха изискали този доклад, те нямаше как да проверят и просто приеха думите й на вяра. Днес тя също е инспектор.

Пример за друга порочна практика са опитите да се бяга от отговорност за номинациите. Така кандидатурите на двамата допълнителни членове на ВСС през лятото на 2011 г. при избора им от парламента бяха внесени от (по-скоро чрез) независими депутати. Целта на този ход беше ГЕРБ да си запази възможността да отрича каквато и да било отговорност за действията на "този, избран от тройната коалиция съвет." Нищо че после кандидатите станаха членове на съвета с гласовете на ГЕРБ и без всякакво обсъждане или изслушване. Нищо и че малко след това ГЕРБ си хареса Цони Цонев от същия този съвет за свой кандидат за ИВСС.

Всички тези прояви на предрешаващите избора предварителни парцелирания на местата във ВСС са възможни и при новите правила. Законът просто няма как да застави партиите да възприемат демократични практики във вътрешните си отношения. Какви точно са договорките можем само да гадаем и да се осланяме на бързо размножаващите се слухове. Това, което се видя на повърхността, е енергичната подкрепа на Михаил Миков за провалените "кариерни бонуси", предложени от ГЕРБ.
Разумно е да се очаква, че този път в парламента са разбрали, че липсата на конкуренция е твърде издайническа. В крайна сметка не е толкова трудно на няколко депутати или други верни солдати да бъде поставена партийна задача да бъдат статисти в предстоящата процедура. Управляващите обаче вече анонсираха неколкократно, че няма да търсят мнозинство в рамките на парламентарната квота.
Явно намират за много убедителен аргумента, че щом те не са избирали ВСС, нямат никакви лостове за влияние върху него. И отново

полуанонимните независими депутати ще се окажат кадровиците на съдебната система

Предстои да видим колко сериозно ще се отнесе Комисията по правни въпроси към събирането и обсъждането на информация за кандидатите, както и как ще протекат техните изслушвания. Новите правила предвиждат възможности за поставяне на въпроси от неправителствени организации. Ще бъде важно как ще подходят депутатите към поставянето и изискването на отговори на такива въпроси. Защото публичността и прозрачността са само елементи на демократичната процедура, средства и гаранции за протичането на процес, който постига целта на закона. Ако обаче процесът е симулативен и лишен от съдържание – например въпросите са формални, а отговорите - отиграни – тогава публичността и прозрачността ще се превърнат в привидна външна легитимност на отношения между хора и договорки, останали отново прикрити, които нямат нищо общо с общественото благо.

Не по-малко важно ще бъде качеството на заключителния доклад, с който вече се предвижда Комисията по правни въпроси да предава кандидатурите за гласуване в пленарната зала. Особено важно ще бъде дали и как докладът анализира всички релевантни качества на кандидатите и всички евентуални съмнения в тяхната нравственост. Дали докладът е четен пък ще следим по това как гласуват депутатите.

В това отношение е важен и въпросът какви обстоятелства и при каква степен на доказаност ще бъдат отчитани от депутатите. При обсъждането на правилата за избор в Комисията по правни въпроси вече възникна спор за смисъла на понятията "безспорна кандидатура" и "обстоятелства, навеждащи основателни съмнения". Народни представители настояваха, че парламентът не бил прокуратура и не можел да се произнася по наличието на наказателна отговорност – за това си имало други компетентни органи. Имало и презумпция за невиновност.

За съжаление идеята, че при избор за член на ВСС парламентът упражнява политическо усмотрение, при което е свободен да избере какъв стандарт да прилага в защита на обществения интерес, не можа да се наложи. Така например кандидати, които са били в полезрението на прокуратурата (и за това е събрана информация), но по една или друга причина доказателствата са се оказали недостатъчни за реализиране на наказателната им отговорност, са невинни по закон. Но дали могат да се считат за необременени със съмнения и дали парламентът достатъчно внимателно ще прецени има ли основания да ангажира политическата си отговорност, като ги избере – това предстои да видим. Особено за кандидатите, номинирани от независими депутати.

* Христо Иванов е адвокат и програмен мениджър на Български институт за правни инициативи