"Забранено за Цеко Минев"

В диаметър от 50 м цари невероятна мръсотия - пластове прах, мазни хартии от баници и други закуски, олющени и ръждясали спирки, в които е невъзможно да се ориентираш коя ти трябва, защото на никоя табела не е написан съществуващият от средата на януари транспорт.

 

С питане на хората, нарамили раници, се стига до правилното място. Сред станалите рано сутринта в събота има всякакви пътници - от такива, които за пръв път хващат този път до десетилетия обикаляли планините - от онези хора, които ти се струва, че ще живеят вечно.

 

Всеки намира как да си уплътни времето докато чака автобуса като уж небрежно гледа се примъкне по-близо до ръба на тротоара. За този транспорт чакат и велосипедисти, които са решили да покорят "покрива" на София на две гуми.

 

Автобусът идва и всички се юрват след него, за да стигнат първи до предната врата, защото превозното средство е малко и очевидно далеч не цялата тълпа ще успее да седне. Бързо се придвижва и една жена, която в стремежа да не бъде избутана, оповестява възрастта си на човека, който се опитва да се вреди преди нея. На 87 години е! С раница на гърба и планинарски щеки.

 

Човекът зяпва да й отвърне нещо не особено любезно, но успява да задържи зад зъбите си въпроса къде е тръгнала на тази възраст заради респекта от десетките години, понесени на гърба й по баирите.

 

Който седнал, седнал. Велосипедистите остават на тротоара, защото шофьорът е непреклонен, че място няма. Което си е така.

Понасяме се по прашната улица в посока кв. Драгалевци, където криволичим по тесните стръмни улици между паркирали коли и екипи, които пренареждат паветата. Движим се с охлювена скорост и след поне 50 минути завои и изкачване стигаме до хижа "Морени". Спирка последна.

 

Всички тръгват с темпо, сякаш знаят къде точно отиват, което се оказва не съвсем така от подслушани разговори между новаци из планините. Приготвили са си книжките със стоте туристически обекта и наивно си мислят, че возенето с автобус ще им донесе печат от Черни връх в хижа "Алеко".

 

Тези, които са решили да избягат възможно най на прохладно от софийските жеги, хващат пътя нагоре. Придружени от домашни любимци, на които сега е паднало да се разходят "като хората", извън кварталния парк.

Въпреки сахарския пек това лято все още си остават мочурливи някои участъци съвсем в началото на трасето. Пътеката криволичи между туфите в опит да се избегне калната вода. Краката затъват по малко под тежестта на тялото с всяка стъпка. 

По-нагоре вече по-опитните планинари набират темпо и се устремяват към върха. Някои взимат трасето в лек тръс, което предизвиква удивлението на неизпечените планинари, тормозени от напичащото слънце, наклона нагоре и подлите камъни, които на места те подхлъзват.

 

Някои не стига, че имат сили да карат колелата си, но дори не залитат. 

 

Дългогодишни планинари разказват, че всеки уикенд се качват до Черни връх и видимо това не им представлява никакво усилия. На хора с не толкова дълъг стаж по чукарите - явно също.

 

Плажът може  и без пясък и море особено в разгара на летния сезон, когато повечето хора са по крайбрежието и на най-високата точка близо до София може да се хване тен на спокойствие.

 

В такива дни и при неработещи съоръжения тълпите не са многобройни, което спасява нуждаещите се от тишина и спокойствие да се насладят на гледката от високо.

Но преди това е задължително да се поеме доза от храната в хижата, приготвена от съдържателите й от обичайното меню, подкрепено с ароматен чай.

Докато чакат да им дойде редът майка с две деца ги повлича към несъществуващата тоалетна, за да им измие ръцете. След кратка разходка до близката заключена врата на свой ред установява, че такава няма. Вече го няма надписът и с телефона, който указва към кого да се обръщат недоволните от липсващото градско удобство. 

 

Пътят надолу е далеч по-лек и изпъстрен с цъфнали тръни и други планински растения, които по това време на годината разнообразяват пейзажа тук.

Покрай морените вече наблизо до хижа "Алеко" се вижда пустеещото начало на кабинковата въжена линия, която се очаква отново да заработи през уикенда. Дни преди това служителите се подпират под мантинелите на припек преди обед, а после се прибират под дебелата сянка.

 

Близо до хижата има далеч повече хора, които са заложили на традиционните планинарски забавления като излежаване по тревата, поглъщане на хижарска супа от боб или сладоледи и бира на планинарски цени. 

 

Пътеката към хижа "Алеко" може да отведе слизащите от върха зад сградата й, за да се уверят, е нейният заден двор по нищо не се различава от повечето български къщи - купища ненужни вещи се прикриват отзад за някой ден, в който евентуално ще бъдат подредени или просто изхвърлени.

Трасето към спирка последна минава през дълго трасе обсебено от автомобили с регистрация от различни краища на страната, довели онези, които не искат да се тъпчат в градския транспорт.