СИРИЙСКАТА БАЗИЧКА НА ПУТИН

Никой не си прави илюзии, че Путин е демократ. Затова пък руската военна базичка в сирийския град Тартус започна да привлича вниманието на световната преса като символ на путинския инатлък. Особено след последните му изявления, че няма намерение да се лишава от базата, който и да е на власт в Сирия.Някои казват, че не става дума за инатлък, а за комплекса за малоценност на един непрежалил сталинизма кагебист.

Във всеки случай, в руската онлайн преса има доста откровени видео-репортажи, чиито кадри показват по-скоро Потьомкинско пристанище, отколкото база. Там например пребивава ремонтен кораб, чиито машини датират от 1967. Личният състав на базата в момента е двама души, а на ремонтния кораб живее  само една трета от неговия пълен екипаж от 150. Комендантът на базата например признава, че е стопил 12 килограма поради диетата, на която е подложен личния състав, принуден да сади зеленчуци, за да си добавя към дажбите. Той казва също, че подчинените му получават само половината от мизерните си заплати, и то чрез дебитни карти, които са неизползваеми в Сирия.

Малко по-широк поглед към тая «военна база» показва, че Путин плаща два милиона долара на Сирия годишно за наем. За сравнение, в 2009 Путин предложи на Киргизстан два милиарда долара, за да затвори американската база в Манас (по-късно киргизкото правителство отново отвори базата).

Базата в Сирия всъщност е последното местенце на руската военщина извън бившия СССР. Според Ню Йорк Таймс тя е «нещо като плаваща бензиностанция и няколко бараки». Не че на Путин не му се искат други базички по света, но не може да си ги позволи. Днес повече от всякога в Русия сиренето е с пари, а парите си менят стойността всеки ден: да държиш база, в която допотопни мужици копаят лехи, за да ядат марули и междувременно да поправят руски военни кораби в Средиземноморието, е въпрос на репутация, доколкото това понятие има стойност в Русия.

Не е ясно например какво би правил в такава база руския така наречен самолетоносач «Адмирал Кузнецов», чиито облаци от черен дизелов пушек са неговите най-сигурни различителни характеристики, следван от няколко готови за помощ буксира на дискретно разстояние, за да не изглеждат жалко, или по-точно срамно, плавайки в негова близост и готови да го завлекът за ремонт в най-близкото пристанище. В Русия винаги е било принцип да лапат зелева чорба с лъжица, по-голяма от  устата им, та така и с мечтите за самолетоносачи: от 1964 до 1991 СССР пуска в действие осем, нито един от които не е в истинския смисъл на думата самолетоносач. Шест от тях са крайцери, способни да носят на борда си не повече от 15-20 самолета, а два са хеликоптеро-носачи. От 1991 до 1996 обаче три са просто изоставени, а три са продадени на Китай, където днес се използват като военен музей, хотел и просто като възможност за китайците да хвърлят око на такъв вид кораб за бъдещите си амбиции. Последният от тоя нещастен куп железария е «Уляновск», изоставен почти веднага след началото на строежа. Така днес е останал самотния мохикан «Адмирал Кузнецов».  

Затова пък в момента единадесет руски бойни кораба са се насочили за маневри към източното Средиземноморие, очевидно да демонстрират растящите мускулни възможности на Путин.

Неговият предизвикателен бабаитлък е очевиден и от цялото му  отношение към събитията в Сирия, където на него по сталински («Солдат не жалеть»!) не му пука колко хора загиват. Та от тук и неговите единадесет бойни кораба, силно наподобяващи царската флота, на която англичаните не позволили да мине през Суецкия канал към своята гибел в битката при Цушима в 1905. За да заобиколи цяла Африка, тая флота е трябвало да носи чували с въглища, струпани по всички коридори и палуби, откъдето получила и прозвището «Черната флота».

Пушекът, който вдигат сегашните единадесет кораба, има и малко тайна цел: Путин си навлече неизлечимата омраза на руския военно-морски флот след случая с потапянето на една от подводниците му, където той се опита още веднъж да замаже истината и невежеството си по случая. Масовите съкращения във военно-морския флот, да не споменаваме унижението от наемането на специализиран норвежки кораб за изваждане и транспортиране на подводницата, лъснаха пред света голия задник на руските амбиции.

Тогава Русия се разпадаше на парчета и Путин си мислеше, че отново ще я сглоби: през август миналата година руска подводница заби руското знаме на дъното на Ледовития океан, заявявайки претенциите на Путин за притежание на огромни подводни територии, предполагаемо богати на ресурси. В съответствие с тия претенции той реши да инсталира две армейски бригади на север от арктическия кръг като първи жест за милитаризиране на района, както и да замаже отровния сарказъм на руснаците към неговата политика. Две военни бригади от общо 3-4,000 души са смехотворно присъствие на десетхилядната арктическа граница на Русия, но той счита, че може да възобнови подбитото самочувствие на Съветска Русия за вътрешно ползване.

Смешното в случая е, че той изобщо не може да мине без западни компании, преди всичко американски, за изследване и комерсиализиране на природните богатства на този огромен район, да не говорим за технологичната изостаналост на руската петролна промишленост.

Въпреки все по-ясно очертаващото се фиаско на неговата авантюра в Сирия,на Путин очевидно му се иска да изглежда малко по-височък в международните отношения. Неволно идва на ум една песен на Адриано Челентано за любовта на едно джудже с голямо сърце, но като джудже, сърцето му е по-близо до лайното...