КАКВО НЕ НИ КАЗА БЪЛГАРИЧКАТА

Излизам, значи, учил-недоучил стихотворението «Москва», да рецитирам пред класа и на втория стих запецвам. Ни напред, ни назад! Двойка.

Излиза друг – същото. Картинката е не по-различна и с «Червените ескадрони» - кълцарите на класа го знаят наизуст и без грешка и от сън да ги дигнеш, но аз не съм от кълцарите. А  тия двете стихотворения направо ми присядат като крив кокал в гърлото. Не ме разбирайте зле, Ицето Смирненски е сладур и половина. Но си викам: това не може да е същия човек, изплел такъв наниз от перлички като този:

«В живота си нивга не бих се надявал

На толкова мил комплимент:

Покани ме дявола, старият Дявол -

Дома си на чашка абсент.»

Защо, казвам си, мога да запомня такава дълга поема като «На гости у дявола», и то без да ме тикат и без да ми пишат бележка, а една «Москва» не мога и мълча като пукел пред българичката?

И ето така, вече на възраст, ако щете повярвайте, взимам на Ицо Смирненски книжлето с неговите стихоплетства и почвам да чета -познахте – «Москва».

Какво чета там? Ето какво:«...блясъкът на твоята зора...»,«Москва, Москва, сърце от разтопен метал!»,«...звездата ти с рубинен лъч трепти...»,«...звезда на нови времена...»,«...зовеш кат бронзова тръба...»,«Москва, Москва!Вулкан от пламнали души!»

Че Ицо е демоде, няма две думи. Гледам отдолу под стихотворението – 1922 година, само една година преди да го изяде туберкулозата, отишъл  си от тоя свят рано-рано, така и неналюбил любимите си ученички. А 1922 не е майтап: в Русия вече втора година гладуват около 20 милиона в Поволжието; масовата зърнена помощ от Америка, организирана на територия по-голяма от Франция, не може да спаси 7-8 милиона от глад. Канибализмът е често явление.Картината е толкова трагична, че някои от американците се връщат психически разсипани за цял живот.

Но в страната върлува и друго нещастие – военния комунизъм на Троцки. Неговата армия от «червени ескадрони» като скакалци обира и последното зърно от устата на мужиците. Военен комунизъм означава, че парите са премахнати, защото пречат на революцията, а храната се разпределя първо на партийния елит и НКВД, после на армията, а после почти нищо за населението.

Професионалните революционери на Ленин и Троцки гледат на селяните като на консервативна маса, която по природа не обича болшевиките, настроена е буржоазно и не може да й се вярва.

Само една година преди това, тоест в 1921, (четири години след октомврийския преврат в 1917) във военноморската база в Кронщад избухва бунт: цялата база се вдига срещу болшевизма. А базата е съставена преди всичко от селяни, повечето украинци, изпитали на гърба си «хубостите» на професионалния болшевизъм на Ленин и Троцки. Петнайсте точки, които те представят ултимативно пред царуващия ленинизъм, са най-големия шамар за болшевиките, първата от които е присъдата за режима:

1. Незабавни избори за нови Съвети; сегашните Съвети повече не изразяват очакванията на работниците и селяните. Новите избори трябва да се проведат чрез свободна изборна агитация и да са тайни за всички работници и селяни.

Днес петнадесетте точки на Петропавловската резолюция са на разположение в интернета на всеки, който иска да знае как е оперирал комунизма. Избягалият на Запад агент на НКВД Валтер Кривицки дава следната оценка за ролята на Кронщадския бунт: «По време на революцията в 1917 Кронщадските моряци от Балтийския флот бяха тези, които помогнаха на комунистите да превземат Петроград. Тяхната роля беше решаваща... Те бяха първите комунисти, които разбраха грешката си и първите, които се опитаха да я поправят. Когато те разбраха, че комунизма означава терор и тирания, те призоваха към сваляне на комунистическата власт и за известно време я заплашиха. Те бяха смазани с кръв и изпратени да робуват в Сибир от комунистическите войски, водени от Военния Комисар Леон Троцки и маршал Тухачевски, единият от които по-късно беше убит, а другия екзекутиран от режима, който те спасиха».

Според Кривицки, с  решението да се унищожат Кронщадските моряци комунизмът преминава от добронамерен социализъм към злобен фашизъм.

Та затова аз препрочитам нашия Смирненски и се питам къде му е бил акъла? Българичката разбирам – на нея партията й е спуснала задачата да ни натъпче в главите «Москва» и «Червените ескадрони». Седемдесет години по-късно нашия любим вожд Тодор Живков ще каже: «Ние не можеме  да построиме  социализама преди да построиме  капитализама! Не можеме! Голема грешка ше напраиме. Ето това е».

Думата «другари» вече отсъства в речите му. И никак не се разбира защо му направиха паметник – за социализама или за капитализама?

Когато в шестдесетте години на миналия век журналистите подкачили Берлинския кмет Вили Бранд че сина му бил комунист, той си измил ръцете като Пилат Понтийски: «Ако на млади години не си комунист – нямаш сърце. Ако на стари години си още комунист – нямаш акъл».

Това е и оправданието на Ицето Смирненски – че си е отишъл млад. А аз и досега си спомням финала, без да го препрочитам:

«И дяволът млъкна, наля от абсента,

сърдечно се чукна със мен.

И пускайки пушек на синкави ленти

Прониза ме с поглед зелен».

Само се питам могат ли зубрачите да изрецитират и днес цялата «Москва»? А «Червените ескадрони»? Лично аз бих изпитал такъв мазохистичен кеф да ги чуя отново.