КАТО ДВА СТРЪКА ИГЛИКА

Статията «Как Путин накара средствата за информация да му служат» на Себастиан Смит е публикувана в «US NEWS and world report» на 10 август 2012. Тя е чудесен паралел за сравнение с комунистическите средства за информация на Бойко Борисов.

Българският комунист, тоест Бойко или който и да е друг,  е особен чeшит – той е неразделна сплав с Русия, въпреки позата му на европеец. Друг такъв чeшит няма по земята. Не става дума само за неговите чести визити в руското посолство, които българите виждат чак от Чикаго, а за нахалството му да мисли, че някой му вярва.

Българският комунист не прави разлика между царска Русия, ленинска Русия и путинска Русия. За него тя е неизменна ценност. Центърът на българската столица е осеян с руско присъствие от всички епохи до такава степен, че неграмотния турист трудно може да се оритентира къде се намира – в Русия или в някаква руска колония.

Преди 1989 ченетата на съветските туристи увисваха от изненада когато виждаха насред София паметник на техен цар, когото те считат за символ на ретроградността и на всичко, срещу което са се борели болшевиките. Срещу тази най-ретроградна монархия на континента беше тръгнал и Наполеон. Този същият цар беше направен на парчета от бомбата на руски анархо-социалисти. Затова пък когато болшевишкия лидер Троцки пише репортажите си от България преди Балканските войни, той вижда захласнати от любов към Русия - царска Русия - български социалисти, пеещи руски песни, които и самите руснаци не знаят. Троцки, този квинтесенциален болшевик, разбива любимата им Русия на пух и прах, и българските комунисти се преориентират към сталински песни.

Известният френски критик на болшевизма Виктор Серж, изпитал  на гърба си сибирския рай, пише следното за първия конгрес на коминтерна (1919): « До тогава, да си признаем, имаше само две комунистически партии – съветската и българската».

Известната болшевичка Анджелика Балабан, дългогодишен довереник на висшия кръг на Ленин, споменава как в тридесетте години двама българи, преситени от пролетарския рай, решили да се върнат в България, но били предадени на съветските власти от Георги Димитров и Васил Коларов.

Ето на това се казва комунистическа сплав – да предадеш собствения си народ на чужда държава. Такава сплав с подигравателни нюанси ви демонстрираше и руско-българското ченге Гоце Първанов, който подскачаше пред Путин като френски пудел.( Досега известните посещения, които е правил в Москва, са осем, без да се броят телефонните разговори) Подигравателният нюанс идва от учредения от него орден на името на Стефан Стамболов, най-големия български русофоб, на когото буквално дължим независимостта на страната.

Подигравателният нюанс идва и от издателството на партийния Гьобелс – Иван Йорданов Димитров, с псевдоним Гранитски. Името на издателството е «Захарий Стоянов», другия най-известен русофоб в България. Колкото и да са гиганти, Захарий Стоянов и Стефан Стамболов не могат да измият от себе си комунистическата подигравка. В репертоара на издателството ще видите огледално повторение на Тодор Живковското книгоиздаване: от около 630-те автори, публикувани от Иван Йорданов Димитров, множеството се състои от  жадни за славица  помазани от партията писачи до одобрени от партийната  инквизиция западни кафе-социалисти. Но вие няма да намерите нито един английски, американски или френски  автор, който излиза извън обсега на марксизма, включително и най-големите имена на съвременната литература.

На фона на тия русо-близачи Бойко Борисов не изглежда с нищо по-различен. Напротив, изявленията му и цялото му отношение към пресата издава партийна зависимост, но не от ГЕРБ,а от БСП. Това е бъзльо пар екселанс, страхуващ се по напълно комунистически маниер да даде свобода на общественото мнение. Затова не българите, а той и Путин изглеждат така «генетично» близки. Друг е въпроса къде е гласа на българската опозиция.

Когато руските журналисти описват Владимир Путин като главния новинар на страната, те не преувеличават. Като президент той не само привлича очакваното внимание – той също така управлява Кремъл чрез бюрокрация, която решава кое е новина и кое не.

С Путин Русия загуби огромна част от свободата на словото.  Американската организация за човешки права  «Фрийдъм хаус» дава на Русия 158 място от 194 страни и територии по свобода на пресата и настоява лидерите на водещите осем най-големи икономики в света да настояват пред Путин за по-свободна преса.

Преди Путин да вземе властта в 2,000, представители на опозицията имаха достъп до трите най-важни телевизионни мрежи, и специално до тогава частния канал НТВ. Тогава имаше враждебни интервюта с висши служители, безпощадни сатирични политически шоута, както и разследвания на руските групи за човешки права за мръсната война на Русия в Чечня. Днес НТВ е притежание на държавния гигант Газпром и всичко, което предава, по нищо не се различава от двата държавни канала «Росия» и «Първи канал».

Типичните новини на тези три канала показват Путин и неговите министри здраво на работа, хвалебствени репортажи от живота в армията и исторически предавания свързани с победата над нацистка Германия. Опозицията е рядко явление. «Центърът за журналистика за изключителни ситуации», една от водещите групи за свобода на пресата, излезе  през април публично с разследване, според което 91 процента от политическите новини на «Първи канал» са посветени на Путин и «неговото управление». Почти три четвърти от тия новини са били положителни и една четвърт неутрални, но нито една не е била критична.

Вестниците са относително по-свободни, а някои, като всекидневника «Комерсант» са открито критични. Интернетът, поне където е достъпен, е търсен все повече за новини. В най-голямата страна в света обаче телевизията е тази, която оформя общественото мнение. Държавните канали, до които има достъп всеки, достигат до 90 процента от 143 милионното население на Русия, догато главната преса рядко достига до повече от 100,000 читатели. (Неотдавна властите са оказали натиск върху радиостанциите да престанат да използват новини от «Гласът на Америка», радио «Свободна Европа» и радио «Свобода»).

Резултатът е страна, в която политическия дебат е толкова ограничен, че цензурата става излишна, както казва Маша Липман от  московския «Карнеги Център». «Кремъл се справя доста умело с медиите. Всичко се свежда до контрол над медийните началници, а след това да се накарат по-малките центрове да създадат малко привиден критицизъм, който в същото време няма връзка с действителността. Това, което показва телевизията, е резултат от близкото сработване между Кремъл и телевизионните началници. Такива неща, като достъп до информация или търсене на отговорност от правителствени служители, не съществуват» - казва тя.

От Кремъл категорично отричат, че има проблеми. Когато защитават политиката си, например за човешките права, кремълските говорители се нахвърлят срещу така наречения «лицемерен Запад». Владимир Сурков, например, често оприличаван на  “eminence grise”, тоест  властен съветник, действащ задкулисно и без официална длъжност, миналия месец заяви пред журналисти, че обвиненията срещу опозицията в официалните медии е «въпрос на вкус».