Какво става с нас ? ІІ

Все пак, преди да пристъпим от въпроса какво става с нас към другото – какво има да става, са нужни някои попътни уточнения. За първото съм си виновен самият аз, тъй като явно не съм бил достатъчно ясен в предходния постинг.

Какво няма да се промени никога. Нито у нас, нито другаде

Затова сега ще изчистя до максимум твърдението си. А то е: обикновеният човек, обикновеният гражданин (а такива сме всички ние) си има обикновен житейски път и извършва обикновени действия, включително социални. Едно от тях е да гласува на избори. Можем да го наречем глупак, защото вярва в поредния месия, можем за го презрем по причина , че бюлетината му носи 50 лв, можем го поздравим за информирания избор, все едно. Нашите сънародници – и добри, и лоши, и умни, и глупави – ще останат такива. В случай, че не сте социалисти и не вярвате в доктрината за равенството, вярвам ще се съгласите с мен.
Що се отнася до държавата, обаче, тук нещата стоят различно. Ако ми позволите да перифразирам подозирам недолюбвания от вас Карл Маркс, гражданинът излиза на пазара на идеи единствено с мечтата си. И само историята е тази, която може да го наеме.

Нашият сънародник може вече да е обръгнал на избори, може да е надникнал в този сложен механизъм на смяна на властта, може да се е радвал и плакал, заради това, че партията му е спечелила или загубила, но що отнася до собствената Му държава, той е на кота нула. Той е като 16-17 годишен юноша, пред когото се разтварят широките порти, животът е странен и огромен, посоките безброй, изборът от труден по-труден.
Ето защо, преди да насочите гневът си от настоящето към ближния вам, помислете. Помислете, например, че не сте го видели още да застава пред урните, за да подкрепи една или друга идея за държавата и обществото.

Рутина и привидност

Но нека се върнем в зоната, в която сънародникът ни подлежи на критика и в която привидно се разпорежда с обстоятелствата и така да се е каже агент на историята. Тук целта е ясна. Пряко сили, през четири години, той трябва да избира, той има надежда за добро правителство и за добро управление. Целта е съвсем прагматична и дори разположена във строго ограничен времеви хоризонт. Грешката винаги може да бъде поправена, винаги има следващ път. Нищо не е достатъчно фатално, ни пък и нищо достатъчно обнадеждаващо. За целта през годините е създадена добра организация и гражданите биват периодично извеждани пред урните по строго определен ред и от организации, които наричаме партии. Така в един ден, изборния, той масово излиза на улицата, отива до съответната секция, пуска бюлетината и се прибира отново у дома.
Но по причини, които достатъчно много бистрим през годините, той е Господин за един, той не е всевластния господар, той не пише историята, а като в детска игра оцветява в блокчето, вече добре очертаните контури на близкото бъдеще.
За всичко това, както го казах, можем да го упрекваме. Примерно за това, че е избрал по-голямото, вместо по-малкото зло. (Но qслава богу – досега никога за най-голямото.)

Защо гражданите не излизат сами на улицата

Що се отнася до въпроса за държавата, ще ни бъде трудно да го направим.Тук вече няма утъпкан път, няма организация и ред, няма призив, няма дори политически партии, които да изразят неговата воля и да поемат отговорност за неговите действия. В най-добрият случай отвреме-навреме в онова, което наричаме политическо пространство, профучава като падаща звезда, и то най-вече по комичен начин, оново познато – да си върнем държавата, да върнем държавата на гражданите. Вярвам не ви се е случвало още да чуете български политик да застава пред гражданите и да е казва на висок глас, че иска властта, за да е върне обратно. Че не е съгласен с това направено веднъж завинаги разпределение на властта – с капкомер за суверена, гражданите и с маркучът за властимеющите. И щом положението е такова, що няма кой да призове гражданите, щом няма кой да поеме отговорност за евентуалните действия, значи няма как да има организация. Значи няма как и самите гражданите да излязат напред и да се произнесат по този тъй-важен въпрос. А както знаем, за добро или за лошо, гражданите излизат напред само когато ги призоват, онези на които се доверяват. Има, разбира се и изключение от правилото. Но тогава нещата не изглеждат добре. И обикновено стават сакатлъци, защото няма кой да прибере гражданите обратно по домовете им.
И какво се получава сега? Имаме скудоумен премиер, бивш бодигард на правешкия сатрап и тайфа цивилни и полуцивилни около него. И за цялата фашизоидна история – социологът се произнася – народът е виновен. Ами, ако не е той? Ако някой изначално е предрешил мачът?Ако теренът е разчертан за ръгби, а ни карат да играем футбол ? Ако това разделение между власт и изначално есъзнателно и злокобно закодирано в политическата ни система, а от там и в обществото ? Ако изборите са просто една залъгалка, която през всеки четири години ни поднасят надлежно генерали от резерва на комунистическата ДС, зеленчуковопродавачки на медийните сергии, турени за за легитимират избраниците не генералите, резачи на подводници, токмаци, контрабандисти, учители по физическо възпитание на престъпния свят и пр. и пр. Можем ли кажем, че тъкмо той, обикновеният човек с бюлетината си ни е стоварил тъкмо тази държава, с тъкмо тези политици, Лукойл, ТИМ, с мутрите и дори с неприлично засмяния президент?
Спирам до тук и съжалявам, е втората част от въпроса – какво има да се прави, остана за утре.
Много е важно, преди това да се запитаме защо и как? Да разгледам нещата в цялата им последователност, дори не от 10 ноември насам, а още от по-преди. И да си отговорим на въпроса: дали пък бившите комунисти не спретнаха най-успешният си преврат в цялата си 120 годишна именно в края на XX век.
До утре.
  --------------------
* Както знаете, ние сме една от немного страни в Европа, чиито граждани не са се произнесли на референдум за своята Конституция