Полицейската държава на брежневизма не си е отишла

Мария Липман, Ройтерс, в. Дневник

Днес в Москва се очаква присъдата срещу три момичета от групата Pussy Riot, които през февруари проведоха в катедралния храм "Христос Спасител" пънк-молебен. С песента "Богородице, изгони Путин" те протестираха срещу новоизбрания държавен глава и руския патриарх Кирил, който открито подкрепи кандидатурата му за трети мандат.
Прокуратурата ги обвинява в хулиганство и иска за всяка от тях да бъдат изпратени за по 3 години в колония с общ режим.
Момичетата получават подкрепа от правозащитници и знаменитости от цял свят, а процесът им се превърна в емблематичен за състоянието на Русия и етикет, бележещ новия мандат на Владимир Путин в Кремъл. По този повод Дневник предлага коментара на Мария Липман - главен редактор на списание Pro et Contra на московския Център "Карнеги", публикуван във вестник "Ведомости":

Репресивната кампания от последните месеци: разпити, обиски, арести, узаконяването на практики на полицейската държава, жестокият абсурд на съда над Рussy Riot и предстоящите тази есен процеси - всичко това предизвиква ярост и депресия, каквито помним от времената на преследването на дисиденти.

Нерядко звучащото сравнение със сталинските времена не е подходящо. Тогава на открити процеси обвиняемите са повтаряли абсолютно идиотски измислици, съдинени от обвинението, и заедно с прокурорите са се клели в преданост към комунистическите идеали и лично към другаря Сталин. Ролята на адвокатите - разбира се, назначени от държавата - е била нищожна. Демонстрацията на човешко достойнство и независимост са били изключвани абсолютно. Онези, които са били надарени с невъобразима сила на духа и дори след изтезанията са отказвали да подпишат признание, са били унищожавани тихомълком и без да ги изкарват на демонстративни процеси. Обвиняемият е можел да застане пред съгражданите си единствено напълно сломен.

Програмата за десталинизация днес е изтикана встрани от вниманието и е почти напълно погребана заедно с подобни благопожелания, направени от преходния президент. Но все пак за паметта за сталинските престъпления е направено не малко - извършени са обширни изследвания и публикации на архивите, издадени са научни и популярни книги, филми, радио- и телевизионни предавания. Днес над 60% от сънародниците ни смятат, че няма оправдание за масовите репресии. Но общо взето тук приключва общественото осъждане на сталинизма.

Отвъд границите на обществената реакция остава същността на режима: безусловно доминиране на всевластната държава над безсилните и разединени граждани, представата за това, че нашата власт има изключителното право да определя верния за страната път, а съмнението в правотата й е престъпно.

Раздвоената нация

През последните десетилетия от съществуването на СССР режимът се отказа от терора и масовите репресии. Във времената след Сталин на процесите срещу инакомислещите се появяваха независими адвокати, някои от приятелите и съчувстващите успяваха да проникнат в залата и даже да запишат случващото се; подсъдимите не признаваха вина и защитаваха правото си да мислят различно. Обвинителната присъда винаги и безусловно бе определена предварително, тъпата репресивна машина не слушаше аргументите и не спираше да натиска.

"Обяснете на съда защо в почивките не работите? - Работех, пишех стихове. - Но това не ви е пречело да се трудите. - Ами аз се трудех, писах стихове... - По-добре обяснете как да оценим участието ви в нашето велико и непрестанно движение към комунизма?" (из процеса срещу Йосиф Бродски, пролетта на 1964г., присъда 5 години заточение за "тунеядство") "Обвиняемите грубо са нарушили обществения ред и нормалната работа на транспорта" - това пък е от обвинителното заключение по делото за демонстрацията от 1968г. на Червения площад срещу нахлуването на войсиките на Варшавския договор в Чехословакия. Един след друг обвиняемите свидетелстват: няколко минути преди демонстрацията по Червения площад не е преминал нито един автомобил. Там изобщо не влиза транспорт, но присъдата дословно повтаря: "грубо са нарушили обществения ред и нормалната работа на транспорта".

За разлика от сталинската диктатура практиката на съветската полицейска държава между 60-те и 80-те години практически не се обсъжда публично, а за осъждане изобщо да не говорим. В днешна Русия брежневският период стана обект на носталгия - при това в отсъствието на дискурс за това как режимът изгуби легитимността си и кое стана причина за краха на СССР.

На процеса Мария Альохина разказа, че представител на органите на реда, посетил я в ареста "за беседа", обвинил Рussy Riot, че са наследнички на дисидентите. Това "обвинение" звучи от устата на представител на държава, която преди 21 години се отказа от съветския полицейски режим, с който всъщност се бореха дисидентите.

Ако този режим рухна, ако Русия е отхвърлила неговата идеология и икономически строй, неговите "база" и "надстройка", то се получава, че дисидентите са победители и герои? Ето, имаме и булевард на името на Сахаров. Или все пак те са били врагове, а рухналият режим е бил правилен, по-добър от сегашния? Това не са въпроси за дисидентите, а за идентичността на съвременната руска нация. Но нацията не даде отговори, а властта и до днес пази по тях мълчание.

Причините за това мълчание са съвсем очевидни. Наследник на КГБ - наказателният орган от онази епоха - при управлението на Владимир Путин стана основен ресурс за висшия ръководен състав на държавата, като се започне, разбира се, от самия президент. Сред назначените от него са и такива като Виктор Черкасов, занимавал се с политически репресии и водил дела срещу дисидентите до самия крах на съветската власт. През 2004г. на въпрос на журналист, той твърдо отговори: "Не ми е известна нито една моя постъпка, заради която да се срамувам от службата си". Тези, които служиха на КГБ през 70-те, с идването на Путин получиха гаранции за безнаказаност и най-широки възможности за присвояване на власт и собственост - било държавна, било частна.

"Да не си личи"

Днес опонентите на режима се занимават Следственият комитет и Център "Е" (Главно управление по противодействие на екстремизма към МВР, смятано практически за политическата полиция на Русия; създадено е през 2008г., а преди това се е наричало Департамент по борбата с организираната престъпност и терроризма (ДБОПиТ) - бел.ред.), но методите и стила на работа не се отличават много от тези на КГБ в десетилетията след Сталин.

И националната сигурност, и съдът все така действат, "за да не си личи" - съдят не за инакомислие, а за тунеядство като Бродски през 1964г., за нарушаване на паспортния режим, като дисидента Анатолий Марченко, за нарушаване на обществения ред, като участниците в демонстрацията от 1968г. Днес Pussy Riot ги съдят за хулиганствно. "Да не си личи" - формулата на Путин от книгата-интервю "От първо лице", където той не без възхищение говори за колегите си, борили се с дисидентите през 70-те.

А КГБ си личеше отвсякъде - виждаше го всеки, проявил поне малко интерес или пък съчувствал на дисидентската дейност, но самодоволството на безнаказаността позволяваше на властта да не го забелязва. Точно сега си личи и в днешните "тайни операции", когато на улицата пред съда, където вървеше процеса срещу Ходорковски и Лебедев, внезапно започна ремонт, когато на булевард "Триумфален" устройват състезания с мотори и събори на дарители на 31-о число (датата, на която противниците на Путин се събират за протести - Член 31 от Конституцията гарантира свободата на събирания) или когато нелоялни сайтове стават жертва на DDоS-атаки.

Именно секретната служба от десетилетията в края на СССР - а не сталинските образци, когато сътрудникът на органите можеше за миг да се превърне от изтезаващ в изтезаван - е източникът на вдъхновение за Путин и неговите бивши колеги.

Професионалното и мирогледното им съзряване е станало през 70-те и ранните 80 години на ХХ век - време на всепобеждаващ цинизъм, когато идеологията стремително губеше позиции, израждаше се в кухи формули; едно време на фалш, лъжа и лицемерие във всяка дума на комунистическата власт. Развитието на психологията на потреблението съвпадна с нарастването на тоталния дефицит, а опашките за най-елементарни стоки съседстваха с привилегирования достъп до хранилката на номенклатурата.

Това беше време на снизходително отношение към крадливите и на безпощадно към независимите; време на върховенството на "телефонното право" в съда; време, когато църквата получаваше някакви права на съществуване в замяна на верноподаническо служене на държавата. Това време не може да се смята за отминало - то не е далеч и днес заявява за себе си по-гръмко от когато и да е.

Несъветските хора

Но вдъхновявайки се от духа на 70-те, днешните управляващи, разбира се, не могат да ги възпроизведат в цялата им пълнота. Тогава онези малцина, които подписваха писма в защита на дисидентите, го правеха с риск да си изгубят работата, а и свободата. За подкрепата от чужбина можеше да се чуе само от западните "Гласът на...". Вместо днешните съобщения в Twitter имаше само отделни смелчаци, владеещи стенография. Днешното пространство на свобода е неизмеримо по-широко, отколкото в последните десетилетия на съветската власт. Тази нова среда вече породи немалко нови, несъветски хора, които вместо съветската зависимост разчитат на личния си успех и собствения си мироглед.

Независимите граждани вече са натрупали известни навици за солидарност и взаимодействие, но докато не достигат обществени сили за действено противостоене на произвола на властта - полицията, следствието и съдът днес също, както и в съветските времена, се намират в пълно разпореждане на онези, които са "на върха". Парламентарното мнозинство се е изпънало в стойка "мирно", готово да одобри колкото е нужно закони и правила срещу излишно активните граждани. Църквата, издигната от властта до важен държавен ресурс и поощрявана с щедри материални подаръци, е съхранила предишната си сервилност и от нейно име държавата преследва дръзките момичета от Pussy Riot.

Маша Альохина отговорила на оперативния работник, че се гордее, че продължава традициите на дисидентството. Такива продължители в Русия се увеличават и още повече са онези, които съчувстват на делото им и са готови да им помогнат.