На Запад по Route 66 – През Мисури към Оклахома

На излизане от Сейнт Луис зареждам бензин на една бензиностанция и още се чудя на системата им – пъхаш банковата карта в колонката за бензин и я изваждаш, а после натискаш копчетата. През един и същи маркуч се сипва и от трите вида бензин. До мен се появява едър около 40-годишен мъжага и пита имам ли нужда от помощ. Аз се чудех какъв бензин да сипя на форда. Не попитах, като го взех под наем, а след един ден каране се убедих, че е съвсем нов. Да не го задавя нещо с кофти бензин. И се забавлявах от мисълта, че „Форд Фокус” в Америка е много по-голям от „Форд Фокус” в Европа. Чак като се прибрах в България разбрах, че няма никаква разлика. Просто този модел „Фокус” е най-новият, пуснат е първо в Щатите, няколко месеца по-късно и в Европа. Аз съм си мислел за стария „Фокус”, който е доста по-малък. Както и да е. Американецът с грамадния джип, а по-скоро малък камион, който беше до мен на бензиностанцията, ми каза за бензина – „Сипвай регулар”. Тоест обикновен. „Това е форд”, допълни той. Знаех си аз, че трябва да пътувам с форд – 10-15 цента на галон по-евтино.
Ето кратка сводка за любителите на цените на бензина - да, разбира се, в Щатите е по-евтин. Обикновеният бензин в Чикаго и щата Илинойс беше към 3,60-3,80 долара за галон – тоест долар за литър. В Мисури и Оклахома цената почна да пада. На едно място в Оклахома заредих за 3,29 на галон – най-ниската цена, която видях в Америка. В Невада също намерих за 3,45. След това, ден по-късно, в Калифорния заредих за рекордните 4,80 долара на галон. А в Лос Анжелис цените се въртяха около 4,50-4,70.
Мъжагата е любопитен откъде съм, що съм. Беше с дънки и огромни обуща, целите в засъхнала кал, сигурно идваше някъде от баирите наоколо. Казвам България, той се замисля малко и след пауза изведнъж грейва – „Ами да, до бивша Югославия. Аз там служих в армията”. Оказва се, че е бил в Косово. Беше много радостен. Помогна ми как да се справя с бензоколонката, но от този момент нататък разбрах, че на дебитна карта на „Алианц банк” в Америка не може да се разчита. Тя тук не е непозната банка или застрахователна компания, виждат се нейни реклами. Но картата им не проработи на нито една бензиностанция от Чикаго до Сан Франциско. Впрочем, само на една – но не на бензоколонката, където се плаща с картата, ами вътре на касата. След третия опит престанах да опитвам, влизах направо на касата в бензиностанцията, давах дебитната карта, казвах, че ако не става, ще платя в брой и …винаги плащах в брой. Случи се поне 15 пъти. Проработваше само в магазини, но и там не навсякъде.

В Мисури има запазени участъци от Route 66, които вървят успоредно на магистрала 44 (след Сейнт Луис магистралата 55 продължава като 44), съвсем близо встрани. На табелата пише „Historic Route 66 Byway”. И страничният път не е някакво второстепенно пътче, ами съвсем магистрала с две платна, с тревна площ между тях, почти като основната.
Но участъците не са дълги, след няколко мили пак излизаш на главната магистрала, пак търсиш изход за друг такъв участък.
Промъкваме се така тук и там, спираме, въртиме се по разни изходи и входове и препускаме нататък по 44 West. На едно място спираме да снимаме на стария път, а Нина намира някакви грамадни глухарчета, поне 5 пъти по-големи от нашенските и ги гледа с недоверие – „На тия и глухарчетата са им по-големи”.
На бензиностанция виждам да се продава твърд алкохол, което сравнително рядко се среща и веднага гушвам една бутилка „Wild Turkey” в пластмасово шише – пътен вариант. Само за 21 долара, 55 градуса алкохол, направо от бъчвата. Бива ли по пътищата на Америка да не се заредиш с бърбън… После се оказа, че може да се намери и по-евтино, но да не се впускам в обяснения за цените. И на друг прочут бърбън „Ноб крийк” се насладих по-нататък в Калифорния, 50-градусов, бутилка половин галон струва 34 долара в „Костко”, направо да паднеш, у нас бутилка 0,7 струва толкова… (Впрочем, който иска да се осведоми за някои по-качествени бърбъни, нека види моя блог за уиски тук).

Следобед влизаме в Спрингфийлд, Мисури. Важно място. Тук аз слагам кръст на Америка. През 2009 пътувах от Запад на Изток и точно тук моят път се пресече с Route 66. Ако погледна на картата двата си маршрута, те се кръстосват в Спрингфийлд. Тук минава и т. нар. Пътека на сълзите - когато правителството на САЩ събрало индианците чероки от няколко щата и ги вкарало в резерват, те минавали оттук. Тук има и някаква битка от Гражданската война, но това мен лично не ме вълнува. Иначе точно тук е рожденото място на Route 66 през 1926 година – на това място е обявена тържествено като шосе 66 Чикаго – Лос Анжелис. Тук е и един от пунктовете, където е започнало строителството му. Но е асфалтиран изцяло открай докрай чак 1938 г.

Когато пътувах от Канзас за Тенеси преди 3 години, минахме 50-ина мили около Спрингфийлд по един двупосочен път, със зеленина и горички като във викториански пейзажи от стари майстори. И сред тях ранчо след ранчо, с типичните огради от дървени трупи, пасат коне, красиви двуетажни къщи сред ливадите. Сега от магистралата се видяха само зеленина и горички тук-там. Това е то с магистралите, трябва да бягаш от тях, ако искаш да видиш нещо.
Но градът е впечатляващ. Само към 160 хил. жители (към 400 хил. с района наоколо), но с исторически център с уютни улици, атмосфера напомняща на стар европейски град, запазена и добре поддържана стара архитектура, и наоколо пръснати жилищни квартали с типичните американски къщи.
Предишният път не стигнах до центъра му. Минахме по разни крайни райони, виждаха се само жилища и едни традиционни за Америка дървени диреци с жици. Има ги навсякъде, край пътища, в градчета, дори в някои райони на големите градове. Не се отказват от тях. Сигурно е практично. Толкова ми харесва тази лоу тек система с диреците, че Нина ме снима за спомен с един дирек.
Но се замислих колко погрешно може да оцени човек един град като мине набързо през него. Както се казва по нашенски: „Спрингфийлд ли, бе? Бил съм там, гола вода…”

Сега спряхме на две места, посочени като интересни обекти на Път 66 – „Шамрок корт” и „Гилиъз тиътър”. В миналото са били забележителности на Route 66, сега се губят в града. „Шамрок корт” е малка запазена къща от 30-те на миналия век, днес разположена на тиха уличка в жилищен квартал в Спрингфийлд. Тук е имало мотел на Път 66 с наредени в кръг стаи, но сега от тях са останали само част, позападнали в нещо като двор отзад, а отпред стои добре поддържана само къщата с надписа „Shamrock Court”. В края на деня наоколо тук там се мяркат хора и коли, къщата затворена, но има надпис, че дава стаи под наем. Недалеч обаче има по-нов мотел с малки къщички, който носи същото име.

„Гилиъз тиътър” обаче е в центъра, кръстен е на своя създател, който бил строителен предприемач, строил мостове в щата и из Америка. И решил да построи театър върху парцел на самия Път 66 в Спрингфийлд. Целият от желязо и бетон, което през 1926 г. е било новост. По същото време, няколко месеца по-рано, в Спрингфийлд е обявен тържествено за официално открит Път 66 до Лос Анжелис. В театъра има дори орган, изнасяни са концерти и са озвучавани кинопрожекции по времето на нямото кино. През 50-те тук са били премиерите на няколко филма, два от които с бъдещия президент Роналд Рейгън в главната роля. Онзи, от времето на Студената война. Докато беше президент дълги 8 години, до самия край на комунизма, по едно време от другата страна на Стената начело на така наречената от него Империя на злото застана Андропов - бивш шеф на КГБ. Изглеждаше по-интелигентно от сегашния кагебист, президент на Русия, но светът беше настръхнал от напрежение между двете сили. Точно тогава бях в казармата и когато ни будеха нощем по тревога и влачех скапания противогаз, си мислех кога ли ще стане наистина и ще се разхвърчат ракети. Чак години по-късно, разбрах, че Рейгън е и симпатичен разказвач на вицове, изгледах дори някои в YouTube. Боже, в какъв свят сме живели. Ей такива глупости ми минават през главата пред някакъв си “Гилиъз тиътър”…

После в този театър са играни дори опери. Сега той е една от забележителностите на града и в него, съдейки по плакатите, се играят 5-6 представления.
Край театъра има паркинг на местния университет, а до него огромен калкан е изрисуван с графити. И се появява група момичета, наконтени, с токчета, секси рокли, сякаш са по-скоро абитуриентки, тръгнали на бал, а не студентки. Смеят се на висок глас и отиват някъде на купон, очевидно.
На площадче в центъра двама карат бордове, един се упражнява във хвърляне с три топки, млади двойки отстрани на пейките ги гледат, а  Нина открива кафене с еспресо и се запътва въодушевена натам, докато аз снимам мързеливо наоколо.

Излизаме по пътя на Запад точно, когато слънцето се скрива зад хоризонта. Пътуваме около половин час срещу едно замайващо оранжево небе, което бързо почервенява и потъва в мастилено синьо. Вече сме на фарове. Трябва да стигнем Тулса, Оклахома, където сме резервирали хотел – на 180 мили от Спрингфийлд. В тъмнината асфалтът на американските магистрали свети. Разделителните линии между двете платна имат през определено разстояние светещи точки, също и по края на платното вдясно. В магистралите в района на големите градове, които са с по 6 ленти в едната посока, нощем е като в компютърна игра – всички разделителни линии светят на точки, още по-нагъсто наслагани.
И по края преди банкета има едни леки набраздявания, така че ако задремеш и настъпиш с гумата края на пътя, се чува едно рязко ръмжене и вибрации. Нататък в Аризона една вечер Нина провери как действа, нещо се опитваше докато кара да си тръска цигарата, а то в американските коли няма и пепелник, трябва да го поръчаш като екстра, затова в чаша от кафе с вода на дъното е приспособила пепелник. И като се заплесна, настъпи края на пътя, чу се ръмжене, аз викнах, тя се стресна и така рязко зави обратно към средата, че фордът се наклони стремително, после като откат се наклони на другата страна и аха да се обърне. Но не би, стабилна кола, успокои се с няколко залюлявания и заспа отново на пътя.

Пътят е съвсем прав, без нито едно завойче километри наред, пардон, мили и мили напред. Някъде към края на щата Мисури маршрутът на Път 66 се разделя на две. Наляво продължава магистрала 44, а направо се отделя най-стария Път 66, който закача един ъгъл от щата Канзас. През 50-те този участък е заобиколен с ново трасе, което обединява двата пътя, докато се строят нови платна в едната посока, движението се разделя, накрая трафикът потича по новата магистрала, малко по-късно наречена 44. Тя минава до самия ъгъл на щата Канзас, но не влиза в него. Носи името „Уил Роджърс Търнпайк”, тоест платена магистрала, с т. нар. у нас пей тол. Впрочем, целият Път 66 през 1952 г. е кръстен тържествено „Уил Роджърс Хайуей”. Признание за един човек, станал любимец на американците. Кой е той? Нека си представим събрани в едно Рачков, Зуека, Иво Сиромахов, Румен Белчев и… не се сещам кой. Нелепо е, както и да го сравняваш, но този човек е актьор, снимал се в 50 неми и 21 говорящи филма, хуморист, най-популярния радиоводещ през 30-те, колумнист с над 4000 есета в американските вестници, каубой и пътешественик, прочул се и по света, не само в САЩ. Яздил и летял, обикалял като артист с водевили из Америка, дори правил турове да изнася лекции… Загинал през 1935 г. на 55 години с още един пилот при катастрофа с малък самолет в Аляска. На края на Път 66 в Санта Моника, Калифорния, има бронзова плоча на която пише: „Уил Роджърс Хайуей. Посветен през 1952 г. на Уил Роджърс, хуморист, добър човек, световен пътешественик. Тази главна улица на Америка хайуей 66 беше първият път, който той пропътува в своя устрем, който го водеше право в сърцата на неговите сънародници”. Плочи и паметници на Уил Роджърс има в още няколко щата. Америка още го обича.

А ние караме в тъмното по пътя, кръстен на него и стигаме Тулса, Оклахома. Голям хотел, с огромно фоайе посред нощ на рецепцията седи един усмихнат и бодър черен мъж, а пред него друг, също черен, с огромни маратонки и с онези характерни смъкнати гащи три четвърти, се оплаква - “О, мен” - че му е написал голяма сметка. Слизам до колата да взема останалите куфари и чанти и на входа чернокожа жена съвсем не първа младост дискретно ми се предлага. До нея настрани седи едър черен мъж, поглеждам го плахо, а тя казва: “Това е брат ми, честно”. Извинявам се и се шмугвам нагоре. Уотевър, както казват тук.
В стаята си наливам блажено един бърбън, докато се опитвам да хвана интернет. Не става, паролата е вярна, но не. На сутринта чак във фоайето хващаме връзката.

(Следва)