Защо й е властта на Руската православна църква?

Дмитрий Свердлов е настоятел на Петропавловската църква в Павловское в Московска област. Той е известен с либералните си възгледи и през пролетта заяви в интервю, че би искал да посети момичетата от Pussy Riot в затвора, за да поиска прошка от тях - не като представител на църквата, а като член на църковната общност, за "бясната ненавист, която изведнъж част от православното ни общество прояви във връзка със събитията в храма "Христос Спасител". Бих искал още да им кажа, че в църквата има хора, които по никакъв начин не са солидарни с методите им, но са съгласни, че съществуват проблемите, които групата повдигна, допълни отец Дмитрий. На трето място той каза, че на всяка цена трябва да се избегне вкарването им в затвора и че трябва да се попитат момичетата с какво може да им се помогне. Предлагаме ви неговият коментар след осъждането на момичетата от Pussy Riot.

 

На фона на известните събития от последната година - двете предизборни кампании, развитието на протестното движение и делото срещу Pussy Riot, мнозина се вълнуват от въпроса как точно си представя православната църква отношенията с властта.

Позицията, изразена от официални църковни говорители по време на предизборните кампании, създава впечатление за подкрепа на "един от кандидатите" за президент и на неговата партия (започвайки с възторженото одобряване от Всеволод Чаплин на "рокадата" миналата есен). Това впечатление се затвърди и след осъждането от протестното движение. Предполага се, че или концептуално се подкрепя властта в сегашния й вид, или - както смятат някои наблюдатели - църквата е зависима от властта, която я принуждава да демонстрира подкрепа.

Не може да се отговори положително на въпроса дали всъщност църквата желае независимост от държавата. За разбирането на реалните й желания трябва да се погледне към историята на тези отношения.

Русия получава православието в готов вид от късната Византия. Естествено развитието на религията тръгва по линията на заимствания модел, включително и в частта за отношенията с обществото. Византийската идея за "симфония" между църквата и държавата, когато двете са изпълнявали различни задачи на една и съща функция (църквата се е грижела за духовното процъфтяване на нацията, а държавата - за външното), на практика се изразява в т.нар. цезаропапизъм - подчиняване на църквата на императорската власт.

След 1917 г. православието в Русия е на ръба на унищожаването. Йерархичната система успява да оцелее благодарение на скъпо струващ и драматичен компромис на митрополит (впоследствие патриарх) Сергий (Страгородски), с който в голяма степен църквата е подчинена на нелоялната към нея държава.

Църквата посреща перестройката без опит на независимост от държавата и без стратегия за съществуване в новите социални условия. Църквата беше смазана и разсипана от репресии до такава степен, че каквото и да е концептуално планиране беше невъзможно за свещенослужителите, преживели диктатурата.

До неотдавна приоритет за църквата беше лекуването на раните. То се мислеше в категориите на външното възстановяване: реставрации, строителство на храмове и манастири - по силата на доминиращата византийска, външна, традиция на руското православие.

През 90-те години на ХХ век и началото на ХХІ век църквата представляваше грамадна строителна площадка. Свещеникът строител се търсеше повече, отколкото свещеникът проповедник. Мащабното увлечение по "благоукрасяването" беше толкова голямо, че предизвика публични укори на църковното ръководство по адрес на духовенството и призиви за завръщане към приоритета на духовния живот. Въпреки това вътрешноцърковната система за оценка продължи да се основава на количествените показатели.

Това отношение определи в голяма степен формата на отношенията с властта. На църковния манталитет бе присъщо разбирането, че държавата "е длъжна" на църквата заради чудовищното разрушение от съветско време. Такъв подход може да бъде разбран, още повече че Русия юридически и в голяма степен идеологически признава себе си за наследник на СССР.

Оттук следват и всичките привилегии, квоти, икономически преференции, данъчни и административни изключения, с които властта по времето на Борис Елцин надари църквата - някои от тях са актуални и днес - като един вид връщане на съветския дълг. Но трябва да се помни, че мащабите на преференциите все пак са несъпоставимо по-малки от материалното разрушаване на църквата.

Не може да се каже, че църквата е лишена от желание за най-тясно сътрудничество с властта и използването й за своите интереси. Тук оказват влияние и византийският произход, и некритичното увличане - до степен на митологизиране - на идеята за "симфонията", и общият патернализъм, присъщ на източноправославната традиция. Неотдавнашният ярък епизод с игумена на Валаамския манастир Методий, опитал се да целуне ръка на президента, добре се вписва в патерналистичната традиция.

Но независимо от известните тенденции не може да се каже, че църквата е "легнала" пред властта. Това по-скоро бе стремеж към сътрудничество, целта на което е възраждане в парадигмата на богатата външна традиция. Сътрудничеството предполагаше общение и взаимодействие, което на практика се изразяваше в комплименти, ордени, панегирици - тук вече въпросът е за личен вкус и в голяма степен за стила на чиновничеството.

За своего рода "декларация за независимост" на църквата може да се смята документът, разработен през 2000 г. от екипа на сегашния патриарх - "Основи на социалната концепция на Руската православна църква". В него е включена точка за това, че църквата си запазва правото на акции за мирно гражданско неподчинение в случай на нравствена невменяемост на държавната власт. Този документ остана навремето почти незабелязан от светското общество... и напразно. Във времена на, както изглеждаше, взаимни реверанси църквата напомни на самата себе си и на властта за правото на свобода в нравственото и социалното пространство. Тази точка от концепцията според достъпни източници крайно изненадала властта и предизвикала напрежение.

"Конкордатът" между църковното ръководство и властта, на който понякога се гледа през призмата на компютърния монитор, често няма никакво отношение към практиката по места. Понякога предизвиква удивление нелоялното отношение на низшата администрация към църквата и изниква въпросът дали конкретният "слуга на народа" е в час с федералните новини, рапортуващи за триумфиращият "съюз" на църква и държава.

За оценка на сегашната ситуация е необходимо да се припомнят някои неща. Например многочислените екстравагантни заявления на изключително опитния по негов си начин протойерей Всеволод Чаплин. Изглежда, колоритността в изказванията на този църковен говорител е в голяма степен преднамерена. Това е своего рода създаване на "бял шум" в информационното пространство, целящо отвличане на вниманието от реалните и сериозните проблеми.

Един от тези проблеми е техническата неспособност на църквата да съществува независимо от държавния режим, предполагаща така или иначе конфликт на интереси, за какъвто църквата изобщо не е готова. Баналните изисквания от властта да се спазват строителните правила и пожарната безопасност биха направили невъзможно функционирането на много приходи - по същия начин, по който се притиска дребният бизнес в Русия. Леки корекции във финансовото и данъчното законодателство просто могат да подкопаят икономическата база за съществуване на църквата.

След разпадането на СССР църквата имаше възможност да се подготви за автономно "плаване" без благосклонността на властта. Този формат можеше да вкара в руслото на правото практичните отношения с държавната администрация относно приходите и манастирите. За това щеше да е нужна армия от одитори и юристи, но тогава църквата би разполагала със средства за позлатените си куполи. Ситуацията обаче е окончателно изтървана и днешната строга държава няма да позволи на църквата нито една крачка към самостоятелност, дори тя да се откаже от всичките си преференции и помощи.

Ако се наложи, в помощ на държавата в името на контрол над църквата ще се използват компромати. И то такива, че сегашните истории за попове в спортни коли и обвиненията, че се води "информационна кампания за дискредитиране" (което не е нищо повече от защитна реакция на издънилите се PR агенции, обслужващи църквата) ще изглеждат като детска игра. Църквата ни, както и Русия, е голяма и в нея се вършат всякакви неща. Тя си знае какви са тези "всякакви" неща и долу-горе се справя с тях. Но изкарването на бял свят и с определено оцветяване на тези неща може да предизвика такъв конфликт, с който никой няма да може да се справи.

Затова православието, ако под това разбираме Руската православна църква, няма друг изход, освен в една или друга степен да поддържа съществуващата власт. А точно това е нужно на Кремъл. Можете ли да си представите, че там ще допуснат критика от страна на хилядолетна национална християнска традиция?

Не си струва да се обвинява църковната администрация за тази ситуация. Църквата попадна в история, която не е започнала днес или вчера. Носим последиците от избора, направен преди столетие. Пактът за капитулация е подписан не от нас, ние само се присъединихме към него, получавайки го по наследство. Заедно с непреодолимата екзистенциална любов към златните куполи.