Защо свобода и демокрация не са едно и също

Свикнали сме да вярваме, че свободата е естествено човешко състояние и само тираните пречат всеки да му се наслаждава. Но когато бъдат свалени тираните, всъщност не знаем какво ще последва, коментира пред Би Би Си Джон Грей, политически философ и автор на книгата "Фалшивата зора: Илюзиите на глобалния капитализъм".

Той разказва историята на едно 7-годишно момче в Петроград през февруари 1917г. То си прелиствало на улицата книга на Жул Верн, когато чуло шумотевица. Вдигнало очи и видяло в снега да пълзи ужасен царски полицай, подкаран от открилите го революционери най-вероятно към екзекуция. Случката оставила потресаващо впечатление за момчето, което по-късно ще порастне като известният философ и историк Исая Бърлин, избягал през 1921г. с родителите си и починал в Оксфорд през 1997г.

Той я споменаваше на няколко пъти в разговорите ни, в които обсъждахме контраста между оптимизма на февруарската революция и мрачната атмосфера, последвала болшевишкия преврат през октомври същата година, разказва още Джон Грей.

"Случката обаче е била от февруари и няма отношение към разликата между двете революции. Освен това смятам, че тя е повлияла на мисленето на Бърлин и ни казва нещо много важно днес. В началото на ХХІ век обичаме да си разказваме обнадеждаващи истории как свободата настъпва там, където е свалена тиранията. Вярваме, че свобода и демокрация са неделими, че когато се премахне един диктатор, резултатът е не само едно по-отговорно управление, но и повече свобода в цялото общество.

Това мислене формира оправдаването на непрекъснатите опити на западните правителства да изнасят собствения си политически модел в държави като Ирак, Афганистан и Либия. В тази елементарна и наглед завладяваща история, свободата и демокрацията са като колет, който може да бъде доставен навсякъде по света.

По-старото поколение мислители обаче осъзнаваше, че свободата и демокрацията не винаги вървят ръка за ръка. Джон Стюарт Мил през ХІХ век агитираше за повече демокрация, но също така се тревожеше, че личната свобода ще бъде задушена, след като правителствата започнат да претендират, че изразяват позицията на мнозинството.

Бертран Ръсел - кръщелник на Мил, роден през 1872г. и починал през 1970г. на 98 години - се съгласява с него и шокира мнозина, когато заявява, че след Втората световна война Великобритания е по-демократично общество от това, в което той е израсъл, но също така и в известен смисъл по-несвободно. За Ръсел, както и за Мил, свободата е била едно нещо, демокрацията - друго. Тази гледна точка е много непопулярна, но смятам, че в основата си тя е вярна.


Това, по което старото поколение се различаваше от мнозина днес, е че то смяташе, че свободата е липса на ограничения относно това как можем да действаме. Да си свободен означава просто отсъствие на пречки пред начина на живот, който сме си избрали. Тази позиция е критикувана, защото изглежда че възприема индивидуалистите като нещо откъснато от обществото. Само че ми се струва, че тя най-добре улавя какво означава свобода и защо тя е важна за всеки човек.

Нуждаем се от свобода, защото ценностите и целите ни са най-разнообразни и често много по-различни от тези на заобикалящите ни. Да имаш глас при колективните решения - основата на демокрацията - е нещо чудесно, но то няма да защити свободата ти, ако мнозинството е враждебно към начина, по който си избрал да живееш.

Мнозина ще ти казват, че тази опасност може да бъде преодоляна със закони за човешките права, които поставят някои свободи отвъд политическата намеса. Но политиката има навик да намира вратички в законите или да ги заобикаля и когато държавата е слаба декларациите за човешки права са неприложими.

След като мислиш свободата като лично избраният от теб начин на живот, ще видиш, че на пътя й не стоят само тираните. Светът е пълен с провалили се и изтощени държави, в които основните заплахи за свободите идват от организираната престъпност, етнически конфликти и войнстващи групировки.

Ако живееш в някоя мексиканска провинция, вероятно е да се страхуваш повече от безпощадните наркокартели, отколкото от корумпираната и неефективна държава. В част от Балканите през 90-те години може да си се страхувал от бандитски отряди, действащи с етнически мотиви, но и често свързани с организираната престъпност. В тези случаи това състояние на почти пълна анархия, а не тиранията, заплашват свободата.


В други случаи силата на фундаментализма може да е най-голямата заплаха за свободата. Помислете си за Ирак. Достатъчно е да се сетите за т.нар. араби от блатата и как хилядолетният им начин на живот беше унищожен с пресушаването на района и взривяването на селата им от режима на Саддам Хюсеин. Или пък как същия режим обгазяваше с химическо оръжие кюрдите. След свалянето му обаче свободата не настъпи за всички.

Днес, ако си иракчанка и искаш да водиш живот, който не се вписва в тясната интерпретация на религията, може да те нападне фунтаменталистка групировка. Ако се знае, че си гей, може да те преследват и убият. Ако принадлежиш към религиозно малцинство, като християните мандеани (вид гностицизъм, практикуван от близо 2000 години), си застрашен от преследване и ликвидиране.

Страната има демократично управление, но държавата е прекалено слаба и разпокъсана, а политиката е твърде доминирана от сектантски интереси, за да се предотвратят тези нападения срещу свободата. Сирия е различна от Ирак в много отношения, но е натрапчив страхът, че тя може да тръгне по същия път.


Обичаме да си повтаряме, че подобни заплахи са само фаза, само етап по пътя на тези държави към обичащи свободата демокрации. Но го казваме, защото сме забравили собствената си история и пренебрегваме опасностите, пред които сме изправени.

Националните демократични държави в Европа са се появили в един процес, започващ от Френската революция, преминаващ през рухването на Хабсбургската империя след Първата световна война та чак до разпадането на бивша Югославия. Той включва репресии срещу свободата на малцинствата и не е приключил със свобода и демокрация, съществуващи в хармония, както ни се иска да мислим.

Крайната десница е във възход в много европейски държави и атакува малцинствата. Диктатурите от 30-те години едва ли ще се завърнат, но едни отровени демокрации, основани на национализъм и ксенофобия биха могли да се появят в много държави и такива режими да се задържат на власт за дълго време.

Бягайки от Русия, където деспотизмът на императора е заменен от много по-репресивната система на болшевиките, Исая Бърлин не се е нуждаел от английските либерални мислители да му кажат, че свалянето на една тирания не води автоматично до разширяване на свободата. Това, с което той е съгласен, е разбирането, че свободата е крехко постижение и може да бъде стъпкана по най-различни начини.

Свикнали сме да вярваме, че свободата е естествено човешко състояние, и само тираните пречат всеки да му се наслаждава. Но когато бъдат свалени тираните, всъщност не знаем какво ще последва.

Когато разказваме приказката за разпростирането на свободата по света, би трябвало да се замислим за момент за онова момче в Петроград, вдиганало очи от книгата, за да види как влачат един полицай към неизвестната му съдба."


Коментарите

В коментарите под статията на Грей има изказани мнения, че всъщност свободата процъфтява в среда, където властта е разпределена по-широко и че трябва да се борим с концентрирането на прекалено много власт в ръцете на "силно правителство". "Властта носи отговорности на управляваните, безконтролната власт носи зло", казва Питър Мунсли от Есекс.

Джон Прайс от Бат обаче посочва, че има много държави, които са си по-добре с диктатор - Ирак, Либия - и, да, диктаторите злоупотребяват с властта и преследват определени групи, но поне като цяло контролират мнозинството хора да не се нахвърлят върху инакомислещите. "Понякога просто се нуждаем от един човек, който да спре масите да взимат свободата на другите."

Свободата беше открадната от т.нар. демокрация. Свобода започна да означава свобода да те експлоатират, пише Крис Топ от Сидни. Индивидуални свободи като религия или сексуална ориентация са само претенция за свобода. Институциите имат свободата да експлоатират и това, което правят банките с нас е добра илюстрация. В някои режими може да няма сексуална или религиозна свобода, но шариатът защитава хората от ексцесиите с лихвите, пише Топ.

Стеф от Пърсхоул допълва: "Демокрацията определено не е синоним на свобода. В по-голямата си част демокрациите се контролират от хората с финансови възможности да се кандидатират за пост или от такива, подкрепяни от външни сили. Иска ни се да вярваме, че гласът ни има значение и се чува, но всъщност все по-често виждаме, че се чува гласът на онези с големите пари и власт. Ако онези, които ни представляват, не са като нас, как могат да ни представляват? Когато мнозинството от нас бавно регресира към бедност и богатите имат абсолютна власт чрез онези, които ни представляват и чрез лобитата, значи е време да се замислим. Ние всъщност не сме свободни. Промиха ни мозъците да вярваме в илюзията за гласуването и избраното управление."